Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Майко, няма да се получи.

— Напротив — каза тя. — Сега е трудно, но ще се получи. Бариат скърби за баща си. Всички скърбим. Трябва да си по-снизходителен към него.

— Друго имах предвид. — Джори поклати глава. — Ти каза, че искаш да бъда за Сабиха онова, което татко е бил за теб.

— Да. Точно това искам.

— Татко те слагаше пред всички. Пред всичко. Би направил всичко, за което го помолиш. Без значение какво.

— Да… мисля, че си прав за това — каза Клара, но Джори клатеше глава. Сълзи потекоха по страните му, сякаш отново беше дете. Не беше плакал така дори когато Гедер уби баща му.

— Не мога да го направя — каза той, после повтори по-тихо: — Не мога.

— Нека аз — каза Сабиха и сложи ръка на рамото на Клара. — Моля ви. Нека седнем за миг, милейди.

Клара я последва до едно канапе при прозореца. Сабиха седна до нея и хвана ръката й. Младата жена изглеждаше още по-слаба. И не само в тяло и в лице. За кратко след сватбата беше живнала, долавяше се радост в нея. Надежда при вида на промените, дошли с новото й положение. Сега от онази енергия нямаше следа и Клара знаеше защо. Дори се досещаше какво се готви да й каже Сабиха. Същото, което беше сломило Джори.

— Ние ви обичаме — каза Сабиха — и винаги ще бъдем вашето семейство, но сега трябва да напуснете тази къща.

Странно. Клара буквално усети как думите се врязват в нея. Физическо усещане за прободни рани във врата и сърцето.

— О — промълви тя.

— На Джори и така му е достатъчно трудно — каза Сабиха, пръстите й се впиваха в ръката на Клара. — Но всички го видяха как се отрече от лорд Калиам. И са склонни да му дадат шанс. Някои от тях поне. Но вие не се отрекохте. Бариат не се отрече. Макар че, ако трябва да сме честни, дори да се бяхте отрекли публично от него, погледнат ли ви, хората винаги ще виждат лорд Калиам. Двамата бяхте едно и макар че сега него го няма, вие продължавате да го носите в себе си. Разбирате какво имам предвид, нали?

— Да — каза Клара. — Самата аз също го усещам до себе си.

— Ще мине време, докато дворът се успокои и забрави, а дотогава присъствието ви тук нанася повече вреда на нас, отколкото помага на вас.

— Ще си отида — каза Клара. — Ако ми отделите една стая в провинциалното си имение, бих могла да… се заточа там.

— Нашата идея беше да потърсим пансион — каза Сабиха. — Нещо, което да не се свързва с името на баща ми. Нещо, което да ни постави на разстояние в очите на двора.

„Дори една стая не можете да ми отпуснете? — прииска й се да каже. — Поне толкова не ви ли се откъсва от сърцето?“ Трябваше ли да я захвърлят в някой анонимен пансион, като в гроб, сред хора, които не познава?

— Разбирам защо се налага — каза тя. — Ще си събера нещата.

— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратя прислугата да ги донесе. Не е нужно да го правите вие.

— Не е нужно всички ние да правим разни неща — каза Клара и потупа снаха си по рамото. — Но, уви, живеем в свят на необходимости. Не си прави труда. Разбирам. Ще си тръгна още сега.

— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратим някой с вас да потърсите подходящо място. И ще платим наема.

Усмивката на Клара беше почти убедителна. Тя измъкна ръката си от ръката на момичето и се изправи. Целуна Сабиха и Джори по челото и си тръгна. Повече не можеше да остане тук. Не можеше да седне в кухнята и да обсъжда какъв пансион ще е най-подходящ за вдовицата на един предател и враг на трона.

Бяха се отрекли от Досън и това би трябвало да им спечели нещо. Да ги защити. А може и да бяха успели. Може би, ако Джори не беше произнесъл онези думи в голямата зала, Клара щеше да има дори по-малко, отколкото имаше сега. Макар че трудно можеше да си го представи. Чувстваше се като кралица на нищото.

Вървеше, без да знае накъде отива. Краката я боляха ужасно, но тя не обръщаше внимание на болката. Преди минаваше по улиците на града с носилка или карета, дребните хорица й правеха път и тя приемаше това за нещо нормално. Сега си даде сметка колко е неприятно да отскачаш настрани, за да направиш път на каруци с месо или ряпа. Вървеше и избягваше да поглежда хората, с които се разминаваше. Видя голямата дъга на Есенния мост и тръгна по него. Когато стигна до средата му, спря. Не че го беше планирала, просто се случи там в мига, когато решимостта й се пречупи окончателно. Опря се на дебелите греди, загледа се в бездната на Прореза и усети как я изпълва мир. Не точно мир всъщност, но нещо подобно. От това разстояние светът изглеждаше почти красив. Кралски шпил. Крепостните стени на града. Облаците, които препускаха горе, пришпорвани от висок вятър, който тук долу не се усещаше.