Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Замисли се колко лесно би било да прекрачи през ръба. Не че имаше такова намерение. Самоубийството беше прекалено лесно, приличаше й на бягство. Но все пак я изкушаваше. Не беше особено набожна, но и не отричаше брътвежите на клира за живот и справедливост след смъртта. Може би Досън беше там и я чакаше.

Но още не. Положението на Викариан не беше докрай сигурно, дори сега. А Бариат… бедният Бариат, изгонен от собствения си брат. Бариат все още се нуждаеше от нея. А и на Джори можеше да потрябва. На Сабиха дори. И как да причини такова нещо на момичето, как ще живее то с мисълта, че е изгонило майката на съпруга си, а тя е скочила от моста. Бедната никога нямаше да намери мир.

Не. Някой ден щеше да го направи. Някой друг ден, когато всичките й деца са добре и няма да се чувстват отговорни за решение, което е взела сама. Тогава би могла да дойде тук, облечена в булчинската си одежда, и да пристъпи за един последен танц с Досън. Осъзна, че плаче. Нямаше представа кога са потекли сълзите. Преди дни. Седмици. Сякаш цял живот плачеше. Сякаш дългите години спокоен живот са били илюзия. Тънко въже, опънато над пропаст. Без дом, където да се прибере, без приятел, на когото да разчита, Клара се бе озовала в ролята на лудата, която вие по средата на мост… роля, която й пасваше идеално.

— Милейди — каза мъжки глас, топъл като одеяло в студена нощ. — Недейте.

Тя се обърна, изненадана. Посегна несъзнателно да оправи косата си и да си приглади роклята. А съзнателно се срина в истеричен смях, силно смущение и комичен ужас, който бе много по-приятен от реалния ужас, който бе обитавала допреди миг.

— Коу — каза тя през сълзи и смях. — О, не!

Той сложи ръка на рамото й. Лицето му беше толкова искрено. Толкова открито, загрижено и младо.

— Това не е начинът, милейди. Елате с мен.

— Нямаше да скоча. Честно. Поне не сега, когато ме чака толкова работа. Заради момчетата. И дъщеря ми, новата, ти нея не я познаваш. Добре дете е, но изтормозено. Изтормозено. И да си отида сега, да ги оставя точно сега, когато всичко е надолу с главата… — Изразяваше се трудно, защото сълзите я давеха и за думите почти не оставаше място. — Не мога да оставя нещата така, празни, разбити. О, господи. Какво направихме? Как? Как стигнах дотук?

Някъде по средата на тирадата й Винсен я беше вдигнал и я носеше като дете.

— Недей, не го прави — занарежда тя. — Аз не те обичам. Не те познавам. Не мога да бъда, каквато ме искаш, никога. Аз съм омъжена. Тоест…

— Не е нужно да говорите, милейди.

— Отровена съм — каза тя. — И заразих с отровата си всички, които познавам. Синовете си. Собствените си момченца заразих. Хората ще те гледат и ще виждат мен. А видят ли мен, ще видят и него, и ще направят с теб онова, което направиха с него. Не мога да го спра. Не мога да го забавя дори.

— Аз съм никой, милейди. Нямам какво да губя.

— И ти намокрих ризата. Постъпваш глупаво. Остави ме и си върви. Върви си.

— Няма — каза той.

Тя замълча и мълча дълго. Ръцете му не потрепваха дори, сякаш поискаше ли, би могъл да я носи вечно. Миришеше на кучета, на гора, на млад мъж. Клара отпусна глава на рамото му и въздъхна. Когато отново заговори, истерията си беше отишла:

— Не съм някое глупаво момиченце, което има нужда да го спасяват — каза тя, като наблегна на последната дума.

— Така е, милейди, не сте — съгласи се той, но Клара долови искриците на смях в гласа му. А после взе, че кихна. Носът й течеше. Улиците бяха тъмни и тесни. Трима души не биха могли да вървят рамо до рамо. Бедняшкият квартал на Камнипол я обгърна като одеяло. Винсен Коу я носеше през сенките и светлината.

— Мамка му — каза тя и се вкопчи в него.

Пансионът беше ужасен. Вонеше на кисело зеле, по стените имаше зеленикави петна и следи от плесен. Имаше празен гардероб с липсваща врата, а миниатюрният прозорец пропускаше точно толкова светлина, колкото да открои мизерията. Леглото беше тясно и лекьосано, но поне имаше дюшек. Коу я сложи на него и тя се сви на топка. Дюшекът вонеше ужасно, но беше мек и Клара потъна в него, натежала от изтощение.

Коу й донесе мях с вода и вълнено одеяло, което миришеше повече на него, отколкото на стаята.

— Тук няма обща стая — каза той. — Но в кухнята има огнище, до което може да приседне човек. Мъжът в стаята отсреща от време на време крещи, но е безобиден. Ако ви потрябвам, само извикайте, и ще дойда.

Тя кимна и каза:

— Семейството ми не знае къде съм.

— Да им пратя ли вест, милейди?

— Не — каза тя. — Още не.