Сюзан Колинс - Грегор и гибелното пророчество

— Въ’ви п’и Ге-го! — нареди Бутс на Темп, като потропваше с пети по черупката му и той покорно я отнесе до Грегор. Тя слезе, изтича и прегърна крака на Грегор.

— Хей, Бутс — каза той, като разроши къдриците ѝ. — Къде беше?

— Аз ходи язди! Бълзо язди! — заяви тя.

— Помниш ли Викус? — попита Грегор, като посочи към него.

— Зд’асти! Ей, зд’асти! — възкликна щастливо Бутс.

— Добре дошла, Бутс — каза Викус. — Липсваше ни.

— Зд’асти, пи’еп! — каза Бутс, като помаха на Арес, макар че Грегор нарочно не му обръщаше внимание.

— Хей, Темп — обърна се Грегор към хлебарката. — Мислиш ли, че следващия път можеш да ми кажеш, преди да избягаш с Бутс? Изкара ми ума.

— Мрази ни, Горноземец, мрази ни? — попита Темп.

О, супер, сега пък беше наранил чувствата на хлебарката. Бяха толкова тънкокожи. Добре де, тънкочерупчести.

— Не, не те мразя, хайде сега. Просто се уплаших, когато взехте Бутс. Не знаех къде е — каза Грегор.

— С нас, беше тя, с нас — каза Темп, сега вече объркан.

— Да, знам това. Вече. Но в парка не го знаех — каза Грегор. — Разтревожих се.

— Мрази ни, Горноземеца, мрази ни? — повтори Темп.

— Не! Само трябва да ме предупреждавате, ако мислите да я водите някъде — каза Грегор. Антените на Темп забележимо клюмнаха. Така нямаше да стигнат доникъде. Грегор смени тона: — Но, Темп? Много благодаря, че измъкнахте Бутс от лапите на плъховете. Страхотна работа свършихте.

Темп се посъвзе.

— Плъх лош — заяви той убедено.

— Да — съгласи се Грегор. — Плъх много лош.

В този момент на прага се появи Лукса. Сребристо-русата ѝ коса беше пораснала малко, тя беше малко по-висока, но лилавите кръгове под виолетовите ѝ очи бяха това, което привлече вниманието на Грегор. Той не беше единственият, който си беше имал неприятности напоследък.

— Добре дошъл, Горноземецо Грегор — каза Лукса и се приближи до него, но без да го докосва.

— Хей, Лукса, как я караш? — попита Грегор.

Тя неволно вдигна ръка и докосна златната лента на главата си. Почти сякаш искаше да я свали.

— Добре съм.

Не беше добре. Това момиче явно нямаше здрав сън. Не изглеждаше щастлива. Но все още накланяше глава по онзи надменен начин, все още имаше онази полуусмивка. Осанката ѝ все още беше като на кралица.

— Значи все пак се върна.

— Нямах голям избор — каза Грегор.

— Не — каза Лукса безразлично. — Изглежда, ние с теб никога нямаме голям избор. Гладни ли сте?

— Аз гладна, аз гладна! — заяви Бутс.

— Пропуснахме вечерята — каза Грегор, макар че стомахът му беше твърде свит, за да изпитва глад.

— Трябва да се изкъпете и да се нахраните, а после да спите. Соловет казва, че утре трябва да започнеш обучение — каза Лукса.

— Така ли казва? — попита Викус малко изненадано.

— Да. Не знаеше ли? — каза Лукса, като отправи на Викус насмешлив поглед, на който той не отговори. Имаха странни отношения. Викус ѝ беше дядо, но тъй като плъховете бяха убили родителите ѝ, за нея беше и нещо като баща. И той се грижеше за Лукса и я обучаваше, за да поеме пълните си отговорности като кралица на Регалия, когато стане на шестнайсет. Грегор си мислеше, че за тях сигурно беше сложно да бъдат толкова много неща един за друг.

— Ще се видим на полето, Грегор, Арес — каза Лукса и си тръгна.

Двама долноземци, които виждаше за пръв път, заведоха Грегор и Бутс до баните. Младата жена въведе Бутс в съблекалнята за момичета, а един младеж придружи Грегор до тази, предназначена за момчета.

Грегор предизвика истинска сцена, като изтича от банята, с капеща от него вода, увит само с една кърпа, за да помоли младежа да не изгарят дрехите им. Арес беше прав, изпепеляването на дрехите им беше нещо обичайно, но Грегор знаеше, че щеше да им струва скъпо да ги заменят. И наистина не искаше да изгуби ботушите си.

— Но… дрехите ви много миришат. Гризачите ще разберат, че сте тук — каза младежът несигурно.

— О, няма нищо. Искам да кажа, те вече знаят, че съм тук. Двама от тях ме преследваха до Водния път — каза Грегор. — Така че, бихте ли могли просто… не знам, може би да ги сложите в музея или нещо такова. Това са все вещи на горноземци, нали?

Облекчен от предложението, младежът отиде да попита Викус.

Нахраниха ги обилно: говежда яхния, хляб, гъби, онези неща, които приличаха на сладки картофи, но не бяха, и някаква торта. Бутс си хапна с апетит, което напомни на Грегор, че днес беше изяла снмо купичка овесена каша и сандвич с фъстъчено масло. Поне останалите от семейството му щяха да имат за вечеря печени картофи. Ако някой беше в състояние да яде.