Пол Хофман - Петата погибел

— Добре ли си, синко?

Но той нямаше сили да отговори. Не помнеше как се е добрал до стаята си, как е отключил вратата, само знаеше, че лежи на леглото и се задъхва като риба на сухо. А после то дойде — земетресението в червата му, разтърсването, лавината от рухване и взрив. Неговият вътрешен свят се сгромоляса едновременно телом и духом сред чудовищната болка на сълзи и изригване. Той се втурна към нужника и повърна, после още веднъж, и нищо не излезе, но спазъмът бе тъй силен, като че ли душата му се опитваше да изхвръкне през червата и корема, докато още е жив. И така продължи час след час. А после се върна в леглото и заплака, но не като обикновено дете или мъж, и плачът не носеше облекчение, и точно когато си мислеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че този мъчителен рев със сухи очи никога няма да спре, той започна да се смее и се смя часове наред. Така го завари Хенри Мъглата точно преди зазоряване — да се смее, да плаче и да повръща на празен стомах.

Една седмица го държаха в стаята, но състоянието му не се подобри. Той спеше по дванайсет и повече часа, но се събуждаше още по-изтощен, с хлътнали очи и побелели устни. Следваха три часа затишие, през които той лежеше на една страна със свити колене, а после започваше гаденето — ужасяващ звук, като че някакво голямо животно се мъчеше да избълва погълната отрова. След няколко дни страховитият смях престана — това не бе облекчение за Кейл, само за онези, които трябваше да го слушат. Спазмите продължаваха, а сълзите явно не му носеха облекчение или покой. Скоро и те спряха. Но гаденето продължаваше, макар че той не беше физически болен и се хранеше с апетит. След тази седмица всичко се превърна в ужасна рутина: часове на сън, които не носеха отдих, хранене с апетит, после един час непрестанни спазми, после безмълвна почивка, нов пристъп, ново хранене и накрая изтощен сън. След това цикълът започваше отново.

Доведоха лекари и те предписаха гнусни и баснословно скъпи лекарства, които Кейл отказваше да приема. Накрая в отчаянието си приеха предложението на Хенри Мъглата да доведат Джон Брадмор.

Той поседя при Кейл един-два часа и опита да го напои с малко мед, смесен с вино и опиум, което сякаш го поуспокои, докато не повърна истински за пръв път, изхвърляйки цялото съдържание на стомаха си върху пода на спалнята.

По-късно ИдрисПюк, Випонд и Хенри Мъглата разговаряха с Брадмор отвън.

— Ако не броим, че е ужасно зле, не намирам нищо нередно. Доколкото разбирам от вас, нито се влошава, нито се подобрява. Ако можете да платите, ще се опитам да доведа Робърт Салернски.

— Салерно е на осемстотин километра.

— Но парите са тук. Той лекува лудите момичета на аристократите и търговците от испански Лийдс. Бог ми е свидетел, че са премного.

— Той не е момиче.

— Нито е болен от нещо, което мога да излекувам. Робърт Салернски е голяма и страшно самодоволна гадина, но има добри резултати с хора, които са болни в главата.

— Брадмор е прав — каза Робърт Салернски на другия ден в същия коридор. — Това е далеч извън рамките на неговото разбиране. Тук не може да има хитроумни приспособления.

— Благодарим. Ще говорите ли по същество?

Робърт Салернски със сто долара от парите на Кити Заека в джоба не се обиждаше толкова лесно, както обикновено — а обикновено това бе наистина много лесно.

— Знаете ли къде можете да намерите най-добрия образ на човешката душа?

— Сигурен съм, че ще ми кажете.

— За сто долара бих го казал на всеки. Най-добрият образ на човешката душа, господин ИдрисПюк, е човешкото тяло. Душата си има свои бъбреци и черен дроб, свой стомах, ръце и крака. Тя има заболявания на всеки крайник и орган: има различни видове треска на душата, както има алена треска на тялото и жълта треска, за всеки обрив, който разяжда кожата, има и по един за волята, душата има твърди абсцеси и влажни абсцеси, има много язви на ума и рак на страстите.

— Разбираме — заяви Випонд. — А момчето?

— Навярно знаете не по-зле от мен какво му е. Според този младеж — той кимна към Хенри Мъглата — вие сте запознат с неговата история. През целия му живот зли хора са го третирали като куче — побоища, недояждане, гнусна храна. Виждал е и е вършил ужасни неща.

— Защо не се случи с мен? — попита Хенри Мъглата.

— Кой гарантира, че няма да стане? Аз съм бил в градове, където Чумната зараза отнесе три четвърти от населението, без да докосне останалите. Кой знае отговора на тези неща?