Пол Хофман - Петата погибел

— Добре ли си? — попита най-сетне Кейл. В цялата история на света не се бе случвало подобен въпрос да се задава като заплаха.

Вродената й дързост надделя над смущението и тя вдигна очи за момент.

— Много добре.

— Радвам се да го чуя. Лично аз преживях тежки времена след последната ни среща.

— Всички страдахме.

— Всъщност аз причиних повече страдания, отколкото понесох.

— Не е ли типично за теб?

— Ти май имаш много къса памет, щом си забравила какво ми дължиш.

— Дръж се прилично — намеси се Кон, който отдавна би скочил театрално от стола си, ако Випонд не го стискаше за бедрото с изненадваща сила за мъж на неговата възраст.

— Как е кракът ти? — попита Кейл. Все пак в много отношения той все още бе твърде млад.

— За Бога — прошепна ИдрисПюк.

Вълната от напрегнато мълчание вече бе обгърнала половината зала. Но след като бе дошъл с намерението да измъчва безмилостно Арбел, Кейл изведнъж осъзна, че напълно е загубил необходимия за това самоконтрол — бентът на загубата и яростта се отприщваше много по-широко, отколкото бе очаквал, и той сам се смая от дълбините зад него.

— Ти не си желан тук — каза Кон. — Престани да се излагаш и си излез.

Всяка една от тези думи беше достатъчна. Кейл пламна като ковашка пещ, раздухвана от бясно духало. Той скочи и посегна към колана си, но внезапно нечия слаба ръка го хвана за китката.

— Здравей, Том — тихо каза Хенри Мъглата. — Водя ти един познат.

Гласът му се разля като хладка вода над напрегнатото мълчание на наблюдателите. Кейл се вгледа за миг в бледото лице и все още яркия белег върху него, после в двамата до Хенри — Саймън Матераци и вечно плахият Кулхаус.

— Саймън Матераци ти казва здрасти, Кейл — каза Кулхаус.

После глухонемият младеж го сграбчи и не го пусна, докато не седнаха да пушат навън, във влажния и студен въздух на Испански Лийдс.

Едва след два часа ИдрисПюк ги откри по най-простия начин — седна да чака в стаята на Кейл, докато се върнат.

— Отведи Хенри и Саймън да си лягат, преди да са заспали на място — каза той на Кулхаус, който с радост изпълни нареждането.

Кейл седна на леглото си, без да поглежда ИдрисПюк.

— Дано да си доволен от себе си. Вече те смятат не за Божия гняв, а по-скоро за селския идиот.

Това жегна Кейл поне колкото да го погледне, макар че продължи да мълчи и изглеждаше окаян като пробит барабан.

— Мислиш ли, че можеш да сплашиш целия свят?

— Засега се справям добре.

— Да, засега. Но това не е чак толкова много. Още си твърде млад и тепърва има да видиш свят.

Двамата мълчаха цяла минута.

— Искам тя да страда. Заслужава го.

Кейл говореше толкова тихо и с такава тъга, че ИдрисПюк не намери какво да отвърне.

— Знам колко е трудно да се откажеш от голяма любов.

— Аз й спасих живота.

— Да.

— Сбърках ли някъде?

— Не.

— Тогава защо?

— Никой не знае отговора на този въпрос. Не можеш да принудиш някого да обича.

— Но тя ме обичаше.

— Каквото си казват влюбените, е писано върху вятъра и водата. Някакъв поет го е казал, но все пак е вярно.

— Тя ме предаде на Боско. Не е редно да й простя.

В интерес на справедливостта ИдрисПюк би могъл да изтъкне, че по онова време Арбел бе в изключително трудно положение. Но вече от много години не беше чак толкова глупав, че да го каже.

— За съжаление, живеем в интересни времена. Ти може да имаш в тях важна роля, може би дори най-важната — ала колкото и да си млад, колкото и да те боли, в любовта, политиката и войната дребните житейски неща трябва да отстъпят пред по-големите.

Кейл го погледна.

— Не и ако малките са на първо място.

Отново настана дълго мълчание. Дори ИдрисПюк не успя да измисли отговор. Той смени темата.

— Не знам какво ще предприемат към теб Изкупителите и техният папа. Не бих разчитал, че ще си траят. Ти си създаваш врагове със същата лекота, както обикновените хора дишат. Да говориш с гняв, да показваш омразата си с думи и погледи е излишно, опасно, глупаво, нелепо и вулгарно — макар да предполагам, че вулгарността е най-дребният ти проблем. Трябва или да се научиш на дискретност, или да бягаш още сега.

Кейл мълчеше, а ИдрисПюк седеше на леглото и изпитваше жал за странното момче до себе си. След няколко минути ИдрисПюк започна да се тревожи, че в мълчанието си Кейл е потънал твърде дълбоко.

— Погледна ли нощното небе, докато беше навън?

Кейл се засмя тихо и странно, но за ИдрисПюк това бе по-добре, отколкото мълчанието.