Пол Хофман - Петата погибел

— Не се притеснявай за това — отговори Арбел. — Той бързо съсипва всяко добро мнение за него. Мисли си, че е под неговото достойнство да приема възхищение от хора, които презира, а той презира всички.

— Много си умна.

— Така е. — Тя стисна ръката му. — А сега си върви и ме остави да поспя.

Той стана и си удари главата в тавана.

— Ох!

Тя трепна заедно с него, но видя, че не е пострадал сериозно. Понечи да стане и да целуне удареното — което си беше истински подвиг.

— Седи си — каза той.

Тя прие без възражения.

— Да, ако нямаш нищо против.

Той се наведе и я целуна леко по устните. После с шеговито преувеличено внимание се добра до вратата и изчезна. Тя се облегна назад върху дивана, извъртя се, за да облекчи болките в гърба, и реши да изчака още десетина минути, преди да направи усилие да си легне. Затвори очи, наслаждавайки се на тишината и спокойствието.

И тогава от сенките в дъното на залата глух глас тихо изрече:

— Все още витая около теб.

Някои казват, че светът ще свърши в лед. Ако е тъй, то част от онзи мъртвешки студ накара да настръхнат космите по тила на младата майка. Въпреки болките в гърба и огромния си корем, тя светкавично се завъртя и с ужас видя Кейл да се появява в светлината на свещите.

— Ако случайно се чудиш — каза той усещайки безпогрешно най-големия й страх, — чух всичко, което каза. Не е много мило.

— Ще викам.

— На твое място не бих го сторил. Който влезе през тази врата, не го чака добро.

— Очакваш да умра, без да кажа и дума?

— Господи, не. Не очаквам дори косата да си срешеш, без да се оплакваш. — Това не бе честно. Тя в никакъв случай не беше обикновена личност. — Хленчете колкото си искате, ваше величество, но по-тихо.

— Ще ме убиеш ли?

— Мисля си да те убия.

— Знам, ти вярваш, че съм те обидила, но нима те е обидило и моето бебе?

— Затова само си мисля.

— То е твое.

— Друго не очаквах да чуя.

— Истина е.

— Истина е, че ти спасих живота на два пъти, а ти каза, че ме обичаш по-дълбоко от… — Той се усмихна зловещо. — Знаеш ли не си спомням думата, но беше нещо много дълбоко. Дали няма да ми напомниш?

— Истина е — каза тя едва чуто.

— Из зеленчуковия пазар се носи слух, че си уличница… и се обзалагат кой е бащата: мемфиският идиот, или момчето от простолюдието, което носи въглища в спалнята ти.

— Знаеш, че не е вярно.

— Не знам. Ти ме продаде на хората, от които можеше да очакваш да ме отведат на мястото за екзекуции, да ме обесят и после да ме накълцат жив, да ме изкормят… докато гледам… да ми изпържат червата… докато гледам… да ми отрежат оная работа… докато гледам. Сама виждаш. Не изглежда добре.

— Те ми обещаха, че няма да те наранят.

— И какво те накара да мислиш, че едно обещание означава повече за тях, отколкото за теб? Бях ти омръзнал и искаше да ми видиш гърба, независимо как.

— Не е вярно. — Тя се разплака, но съвсем тихо.

— Може да не е цялата истина, но е вярно. Както и да е, писна ми да те слушам.

— Не са ти сторили нищо такова. Той обеща да те направи велик човек. Не си ли велик? Той не си ли спази обещанието?

Това бе прекалено. С два скока той се озова до нея, докато тя отстъпваше към стената, кръстосала с ужас ръце да защити детето си. Пресегна се зад главата й, сграбчи златната й коса, завлече я до дивана и я повали на колене.

— Ще ти покажа как си спази обещанието, лъжлива кучко.

Продължавайки здраво да я държи за косата с едната ръка, той дръпна лампата на масата до дивана, за да хвърля повече светлина. После със свободната ръка бръкна в задния си джоб и извади писмото, което му бе дал Боско и за което се бяха сдърпали с Хенри Мъглата. Разгъна го на дивана и грубо натисна главата й надолу, тъй че лицето й почти го докосна.

— Чети! — заповяда той.

— Причиняваш ми болка.

Той рязко усука косата й. Тя изписка.

— Викай тихо — прошепна той. — Някой може да извади лошия късмет да те чуе. Сега прочети от кого е.

Ново насърчително дръпване.

— От Генерал-Изкупител Арчър, командващ степните сили, до Генерал-Изкупител Боско.

— Можеш да прескочиш първите пет реда.

Арбел продължи с известни затруднения — хватката му беше свирепа, а лицето й бе твърде близо до листа.

— Преди да си тръгне, Томас Кейл ни нареди да обиколим всички села в радиус от осемдесет километра около нашите лагери и да доведем всички жени и деца, а добитъкът им да бъде използван за изхранване на трите хиляди души, които успяхме да съберем. Някаква чума бе убила по-голямата част от добитъка, а млякото на оцелелите животни бе намаляло. Тъй като често дажбите не стигаха дори за самите нас, не можехме да отделим нищо. Поради слабостта си мнозина от тях загинаха от глад и болести, общо около две хиляди и петстотин. Аз бях уведомен твърде късно и когато инспектирах лагера, видях такава окаяност, каквато всяко сърце би прокълнало…