Пол Хофман - Петата погибел

Част от плана на Боз Икард да накара Матераците да се чувстват нежелани бе неудобното им настаняване. Посланието към Арбел се изразяваше в отпуснатите й стаи, създадени преди двеста години като покои за младата съпруга на тогавашния крал, инфанта Пилар. Инфантата не надхвърляла на ръст два лакътя и половина (един лакът е разстоянието между лакътя и пръстите на протегнатата ръка). Обожавана заради добротата, остроумието и щедростта си към бедните, тя вдъхновила множество сгради в избухналата мания по всичко испанско, която дала новото име на дотогавашния най-обикновен Лийдс. Някога този град бил нарицателно за скука и безизходица („Приличаш на Лийдс“ беше древна шега за сметка на нещастните — и на Лийдс), но желанието да зарадват малката инфанта довело до истински бум в строителството на екзотични обществени и частни сгради в испански стил. Личните покои на инфантата били построени от любящия й съпруг точно като за нея, а не за обкръжаващите я гиганти. Резултатът за Арбел бе, че макар да разполагаше с покои, достойни за кралица, това бяха покои за една много малка кралица с ръст метър и десет сантиметра. Там, където за инфантата таванът е бил висок, Арбел трябваше да прекланя красивата си шия, макар и съвсем леко.

През нощта след ужасния банкет Кон и Арбел седяха в тези покои. Като се има предвид, че и двамата бяха високи, пропорциите на стаята придобиваха комичен аспект, сякаш седяха в нещо средно между корабна каюта и голяма кукленска къща.

Арбел гледаше гърдите и корема си.

— Имам чувството — каза тя тъжно на Кон, — че съм глътнала главите на трима плешиви мъже. Много големи глави. Господи, докога?

— Изглеждаш много красива.

— Казваш го само заради мен.

Кон се усмихна.

— Права си. Но все пак е вярно.

— Лъжеш толкова сладко, че почти се изкушавам да ти повярвам.

— Както искаш — каза той и я хвана за ръката.

— Обещай ми, че ще стоиш далеч от Томас Кейл — каза тя.

— Чудех се кога ще го споменеш.

— Вече знаеш. Обещай ми.

— Забравяш, че той ми спаси живота. Не е лесно да убиеш някого, комуто дължиш толкова много. Той спаси и теб, което прави нещата още по-трудни. Затова обещавам — макар че беше ужасно груб с теб.

— Ще го преживея. Но искам да те помоля за нещо много по-трудно.

— Какво?

— Той не е тъй почтен като теб. Искам да обещаеш, че ще отстъпиш, ако те предизвика.

— А гордостта ми?

— Дреболия. Ще ти мине. Гордостта е нищо.

— Казваш го, защото си жена.

— И мислиш, че нямам гордост?

— Ти се гордееш с други неща — за теб възможното и невъзможното е съвсем различно.

— Ще се гордееш ли да дадеш на Кейл каквото иска? Той не е толкова глупав, че да те предизвика, когато си с броня. Знае, че ще имаш предимство.

Налагаше се да използва известна доза ласкателство. И без това бе прекалила.

— И какво да направя, ако ме предизвика?

— Боже мой, говориш като ученик!

— Правиш се, че не разбираш. — Кон се дразнеше, че му говорят така, но жените заслужават известни отстъпки, особено когато са в напреднала бременност. — Ако му обърна гръб, губя репутацията си, губя самата си същност. Казваш, че ще продължиш да ме уважаваш — но вярваш ли си?

— Разбира се, че ще те уважавам.

— Така казваш сега. Но никой друг няма да ме уважава.

Тя въздъхна и помълча.

— Знам какъв си — храбър, умел и дързък. — Още едно необходимо… и вярно ласкателство. — Но той не е… — Тя потърси точната дума и не успя. — Той не е нормален. Той не носи катастрофа, той самият е катастрофа. Неговият приятел, Клайст — онзи, който не го харесваше — казваше, че мозъкът му е пълен с погребения. Наистина е така.

— Как може човек да живее без уважение? Какъв е смисълът?

Арбел въздъхна отново, разкърши схванатата си шия и изпъшка. Виж се как си нашишкавяла , помисли си тя.

— Има ли край? — изрече на глас тя и завъртя очи към съпруга си. — Ти му дължиш живота си.

— Да.

— Тогава как можеш достойно да го убиеш? Нека се знае, че е постъпил смело — колкото повече хвалиш храбростта му, толкова повече хората ще се възхищават на теб, а не на него. Покажи ясно, че имаш неизплатим дълг към него, и всички ще те хвалят, ако му обърнеш гръб, когато те предизвика. Каква смелост! Какво чувство за чест — Кон Матераци може тъй лесно да влезе в бой, но все пак рискува честта си, за да остане почтен. Вярно е, ти сам го каза.

— Не означава ли това, че той ще си спечели репутация… — Кон се замисли дали възражението беше почтено при тези обстоятелства. — … репутация на храбрец?