Пол Хофман - Петата погибел

— Искаш да кажеш, че трябва да отрежем парченце от него и да го пъхнем в дупката на лицето му?

Тя бе разсъждавала на глас, но сега се уплаши.

— Не съм казала такова нещо, само си мислех, това е. Подобното с подобно, така казваме. Просто си мислех.

— Защо не? Има смисъл.

— Може да стане по-зле.

— Винаги може да стане по-зле.

— Щом е твой приятел… защо не вземеш да си отрежеш някой пръст?

— Не ставай глупава — отвърна добродушно Кейл.

— Няма по-голяма обич от тази, да дадеш живота си за приятел.

— Кой идиот ти го каза?

Тя силно се засегна от това неуважение, но вече не можеше да загърби парите, а също и предизвикателството. Не бе свикнала да бяга от трудностите.

И така гениалната операция, родена от късмет, съобразителност, умение и невежество, започна и се оказа великолепен успех. Кейл увери шивачката, че е майстор на ножа, и изряза съвършено кръгло парче плът от задника на Хенри Мъглата, където според него щеше да му липсва най-малко, а тя усърдно запълни дълбоката дупка в лицето му. С умение, което сгря сърцето на Кейл, момичето най-внимателно изряза и заши с безупречен шев обезобразеното лице на Хенри Мъглата. През цялото време Хенри я забавляваше с още песни за паяци, бабички, котки и кози. Когато свърши, шивачката се отдръпна, за да огледа работата си, а тя бе достойна за възхищение. Макар и все още в суров вид, всеки можеше да види с какво умение една раздърпана дупка е превърната в нещо съвсем прилично. Кейл знаеше, че раната може да се инфектира или парченцето плът да умре, и тогава Бог знае какво щеше да стане. Но засега всичко изглеждаше наред.

И наистина беше. Два дни раната изглеждаше болезнено зачервена въпреки цялата си изисканост; после, на третата сутрин, започна да порозовява и явно беше на път да оздравее. Хенри Мъглата имаше само едно оплакване: „Защо задникът толкова ме боли?“

Колкото до великото им сътрудничество и изключителния късмет при гениалната процедура, Кейл и шивачката рядко се сещаха за това, а човечеството така и не узна.

Вечерта на банкета ИдрисПюк и неговият полубрат Випонд бяха в особено добра форма. Първият закачаше жените с комплименти за красотата им и подмяташе на мъжете, че не са на същата висота, а Випонд, надарен с по-сдържано чувство за хумор, когато беше в настроение, предизвика бурен смях със забавната история за суетата на колчестърския епископ и неговата злополука с една патица, завършвайки със заключението, че „колкото и открития да са направени в страната на самозаблудата, все още остават обширни неизследвани територии“.

За да не остане по-назад, ИдрисПюк неусетно премина на афоризми и сподели с околните дългогодишния си опит от срещите с глупостта, идиотизма и безчестието на човешкия род, без да изключва и себе си.

— Не спорете с никого за нищо. Дори и с Випонд, въпреки че той е може би най-мъдрият човек на всички времена.

Седнал от другата страна на масата, Випонд се наслаждаваше на изпълнението и двойното ласкателство на своя полубрат, посрещнато със смях и одобрително тропане от шестима подпийнали Матераци.

— Стане ли дума за самозаблуда, брат ми е ненадминат. Можеш да разговаряш с Випонд хиляда години, без да изчерпаш абсурдните неща, в които вярва.

Лицето на Випонд помръкна и за момент ИдрисПюк се запита дали не е прекалил. Но канцлерът се тревожеше за нещо, което бе видял, а не чул. ИдрисПюк проследи неспокойния му поглед към края на залата. Глъчката и смехът продължаваха, но масата около двамата полубратя внезапно притихна.

На върха на стълбището, слизащо към залата, стоеше Кейл, облечен от шията до петите в черен костюм, почти неразличим от извънредно елегантното расо, излязло напоследък на мода сред богатите младежи в Испански Лийдс. Беше специално изработено от шивачката и платено пак с парите на Кити Заека.

Изглеждаше съвсем не на място и не даваше пет пари за това. Не е изненада обаче, че най-потресена сред няколкото десетки присъстващи, които го разпознаха, беше Арбел Матераци, седнала до съпруга си и бременна в осмия месец. Ако една жена може да е бяла като призрак и разцъфтяла в същото време, то тя изглеждаше точно така. Сините вени по клепачите й напомняха изящните шарки на софийски мрамор.

Забравил всякакво чувство за хумор, ИдрисПюк гледаше със свито сърце как Кейл бавно крачи през залата като зъл вещер от приказките, а очите му, черни като дрехата, не се откъсват от красивата бременна жена пред него. Трябваше да е разбрал, помисли си ИдрисПюк, наистина трябваше. Един слуга отдръпна стола до него, който беше предназначен за Кейл, но трябваше да остане празен, и Кейл, безкрайно самодоволен от катастрофалната си поява, леко намигна на Випонд, после убийствено се намръщи към Арбел Лебедовата шия. Няма достатъчно силна дума да се опише изражението на Кон, но всеки можеше да си представи какво става в душата му. По-късно ИдрисПюк често се питаше дали е знаел, или не. Трудно е да се повярва, че ако знаеше, вечерта щеше да свърши добре. След като се надяваше на неприятности, Боз Икард вероятно знаеше за Кон и Томас Кейл. Но той бе попаднал на нещо много по-лошо от свада между две преждевременно пораснали момчета.