Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Хубаво — каза той най-после и се обърна. Но си остана там, в коридора. — Но това наистина не биваше да се случва. И няма да го обсъждаме, нали? Никога.

— Добре — съгласи се тя. Сякаш от пръстите й струеше светлина. Пръстите на краката й излъчваха светлина. Цялата бе изпълнена с топла слънчева светлина. Никога не се е случвало.

Той отвори уста, затвори я, после затвори очи.

— Клеър…

— Знам.

— Заключи вратата — каза той.

Тя стана и я притвори. Хвърли му последен поглед през пролуката, после плътно я затвори и пусна резето.

Зад вратата се чу тупване. Шейн се бе свлякъл на пода, досети се тя.

— Мъртъв съм — измърмори той.

Тя се върна на леглото и лежа до сутринта, изпълнена със светлина.

На сутринта от Шейн нямаше и следа, но тя стана много рано, всъщност тъкмо след като Майкъл се бе превърнал в мъгла. Взе си душ и грабна от шкафа една вафла за закуска, изми чиниите, които бяха оставени в мивката след злополучната вечеря с родителите й снощи — това не бе ли задължение на Майкъл? — и изпразни раницата си, за да напъха термоса (ако го върне в лабораторията по химия, деянието се превръща във взето назаем и вече не е кражба) и Библията със скритата в нея тайна.

После се сети, няма да ми е от полза, ако ми я откраднат , пак я извади и я остави на лавицата, като я пъхна между един овехтял том от световната енциклопедия и някакъв роман, за който не бе чувала. После излезе, заключи вратата и тръгна към университета.

Когато пристигна в междучасието, в лабораторията по химия бе оживено и не й бе никак трудно да се пъхне в хранилището и да върне термоса на мястото му, след като внимателно бе изтрила всички отпечатъци. Вече изпълнила този морален дълг, побърза да отиде до „Учебен отдел“, за да попълни документите за напускане на университета. Никой не се изненада. Предположи, че много хора напускат. Или изчезват.

Бе вече обяд, когато отиде в кафенето „Комън Граундс“. Ева току-що бе пристигнала и се прозяваше със сънлив поглед. Изненада се, като видя Клеър, и й подаде чаша чай.

— Мислех, че не бива да напускаш къщата — каза тя. — Майкъл и Шейн казаха…

— Трябва да говоря с Оливър — рече Клеър.

— Той е отзад — Ева посочи. — В офиса. Клеър? Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че този път за разнообразие всичко ще бъде наред!

Вратата с надпис „Офис“ бе затворена. Тя почука, чу топлия глас на Оливър да казва „влез“ и влезе. Той седеше зад малко бюро в малка стая без прозорци, пред него имаше компютър, който работеше. Усмихна й се и се изправи да се ръкува с нея.

— Клеър — каза той. — Радвам се да видя, че си в безопасност. Чух за някакви неприятности.

Оливър бе облечен с шарена тениска с надпис „Благодарните мъртви“, дънки с избелели кръпки на коленете — не толкова, за да е модерен, а по-скоро защото дънките имаха дупки, прецени тя. Изглеждаше уморен и загрижен и изведнъж й хрумна, че с Майкъл си приличат по нещо. Но като изключим факта, че той е тук и през деня, значи не е призрак. Или пък може би е?

— Брандън е много нещастен — подхвана той. — Опасявам се, че ще последва отмъщение. Брандън обича да напада в гръб, не открито, така че бъди нащрек и за приятелите си. Това включва и Ева, разбира се. Помолих я да бъде извънредно бдителна.

Тя кимна, сърцето й бе заседнало в гърлото.

— Ами ако имам нещо за размяна?

Оливър седна и се облегна на стола си.

— Размяна срещу какво? С кого?

— Аз… нещо важно. Не искам да уточнявам повече.

— Опасявам се, че трябва да го направиш, ако искаш да съм ти посредник. Не мога да се пазаря, ако не знам какво предлагам.

Тя забеляза, че още държи чашата за чай и я остави в края на бюрото.

— Хм, предпочитам сама да свърша тая работа. Но не знам към кого да се обърна. Предполагам, че към някой, който заповядва на Брандън. Или към някой още по-високопоставен.

— При вампирите има йерархия — съгласи се Оливър. — Според вашия обществен ред Брандън е от висшата средна класа, но не е от върха. Има две фракции, трябва да знаеш. Брандън е част от… по-тъмната, така да се каже. Зависи от гледната точка. Разбира се, от човешка гледна точка никоя фракция не е снежнобяла. — Той сви рамене. — Мога да ти помогна, ако ми разкажеш. Повярвай, не бива да се опитваш да се свържеш с тях сама. А и не съм сигурен, че те ще го позволят.

Тя прехапа устни, като си мислеше за това, което Майкъл й бе казал за сделките в Морганвил. Не я биваше в тая работа. А и не знаеше правилата.