Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

За тези си думи получи още един удар и този път толкова много я заболя, че се разплака, вбесена и безпомощна. Джина я хвана за врата и започна да стиска. Не достатъчно силно да я убие, но достатъчно да я заболи и още повече да затрудни дишането й.

Можеха да продължат така с часове, ако решат. Но Клеър си помисли, че кроят още много неща.

Разбира се, че бе така, защото Моника бръкна в джоба си и извади запалка, от онези газовите, с ярък и силен пламък. Приближи я до лицето на Клеър.

— Ще си направим барбекю — каза тя. — Печена откачалка. Ако останеш жива, ще си с отвратителен вид. Но не се тревожи, защото едва ли ще оживееш.

Клеър използва последните си сили и се разпищя, това сепна Моника, а Дженифър, която шофираше, направо се изплаши, извърна се да погледне назад и докато се обръщаше, завъртя волана. Грешка!

Микробусът се наклони надясно и се блъсна в нещо твърдо. Клеър отскочи, с Джина върху себе си, която сякаш бе яхнала вълшебно килимче, удари се в тапицираната облегалка на седалките, а когато микробусът спря, Моника и Джина паднаха една върху друга.

Клеър се съвзе от уплахата и се спусна към вратата на колата. Успя да се измъкне. Микробусът се бе забил в задната част на друга кола, паркирана встрани, и алармите на останалите коли се разпищяха. Чувстваше се замаяна и едва не падна, после чу Моника разярено да крещи след нея. Това бързо й помогна да се съвземе. Хукна.

Тази част на града бе безлюдна — магазините бяха затворени, на улицата се виждаха само няколко пешеходци.

Никой дори не я погледна.

— Помощ! — извика тя и размаха ръце. — Помогнете ми, моля…

Хората продължаваха да вървят, сякаш бе невидима. Тя изхлипа за миг ужасена, после сви зад ъгъла и рязко спря.

Църква! Не бе виждала църква през целия си престой в Морганвил, а ето една тук! Не бе голяма — скромна бяла сграда, с малка камбанария. Нямаше кръст, но несъмнено бе църква.

Хукна през улицата, после по стъпалата и се блъсна във вратата. И отскочи. Бе заключено.

— Не — извика тя и заудря по вратата. — Не, хайде, моля те!

На табелката на вратата пишеше, че църквата е отворена от залез до полунощ. Какво, по дяволите…?

Не смееше да мисли повече. Скочи от стълбите и изтича от другата страна, после мина отзад. До контейнера за боклук имаше заден вход със стъклен прозорец. И той бе заключен. Тя се огледа и видя отчупен клон, взе го и замахна като с бейзболна бухалка.

Тряс!

Одраска ръката си, докато се опитваше да я пъхне и отвори вратата, но успя и я затръшна след себе си. Заключи, огледа се трескаво и откри парче черен картон, с който закри празното място на счупения прозорец. Надяваше се да не се забележи на пръв поглед.

Отдръпна се, изпотена, болеше я от удара при катастрофата и от бягането и понечи да влезе в параклиса. Несъмнено бе параклис, с абстрактни витражи и дълги редици дървени столове, но нямаше кръст, нито разпятие, никакви символи. Истинска Унитарианска църква, реши тя.

Поне нямаше никой.

Клеър се отпусна на една пейка по средата на църквата, а после легна и се опъна в цял ръст на червената кадифена тапицерия. Сърцето й биеше лудо и тя се чувстваше ужасно изплашена.

Никой не знаеше къде е. А ако се опита да излезе, Моника и приятелките й щяха…

Щяха да я изгорят жива.

Тя потръпна, избърса сълзите от лицето си и се опита да мисли, да измисли как да се измъкне от тук. Може би имаше телефон. Можеше да се обади на Ева или на Шейн? И на двамата, реши тя. Ева заради колата, Шейн за охранител. Клетият Шейн. Прав беше, трябва да престане да го вика всеки път, когато й трябва груба физическа сила. Някак си не бе честно.

Клеър застина и спря да диша, когато чу леко прошумоляване в параклиса. Сякаш се движат завеси. Лек шепот като от развята от повея на климатика завеса. Или…

— Здравей — каза много бледата жена, която се бе навела над пейката и гледаше към Клеър. — Ти сигурно си Клеър.

Щом вцепеняващият ужас поотмина, Клеър се сети коя е. Знаеше, че я е виждала — бе я зърнала за миг, това беше жената, вампирката, която докараха с лимузината след края на работния ден в „Комън Граундс“.

— Проследих те — рече жената. — Макар че, честно казано, безкрайно харесвам тази църква. Много спокойно място, не мислиш ли? Свято място, което дарява присъстващите с известна закрила от опасности.

Клеър облиза устни и усети солен вкус на пот и сълзи.

— Искаш да кажеш, че няма да ме убиеш тук?

Усмивката на жената не изчезна. Напротив, стана по-широка.