Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Точно така, скъпа. Същото се отнася и за охраната ми. Уверявам те, и те са тук. Никога не ме оставят сама. Това е част от проклятието на поста, който заемам.

Тя се усмихна и елегантно наклони глава. Всичко у нея бе изискано, от бляскавата златиста коса до дрехите, с които бе облечена. Клеър не обръщаше особено внимание на дрехи и мода, освен на дрехите на момичетата, които й нанасяха побой, но тези приличаха на дрехите от официалните снимки от младостта на майка й. Или на баба й.

— Казвам се Амели — продължи вампирката. — Ти, в известен смисъл, вече ме познаваш, макар и да не го съзнаваш. Моля те, дете, не гледай така уплашено. Напълно те уверявам, че нищо лошо няма да ти се случи, докато си с мен. Винаги ясно предупреждавам, преди да упражня насилие.

Клеър не знаеше как да промени изплашения си вид, но сключи ръце в скута си, за да не треперят. Амели въздъхна.

— Ти си съвсем нова в нашия град — каза тя. — Но не съм виждала човек, който да разбуни толкова много стършели за толкова кратко време. Първо Моника, после Брандън, след това пък чувам, че си се обърнала за съвет към скъпия ми Оливър, а сега виждам, че бягаш да спасиш кожата си през моите улици… е, намирам, че си забавна. Замислих се за теб, Клеър. Коя си? Защо те има?

— Аз… съм никоя — каза Клеър. — И напускам града. Родителите ми ме отписаха от колежа.

Изведнъж идеята й се стори наистина добра. Не толкова бягство, а по-скоро отстъпление.

— Така ли? Е, ще видим. — Амели сви рамене, но при нея този жест бе непредсказуем. — Знаеш ли коя съм?

— Важна особа.

— Да. Много важна. — Очите й гледаха твърдо в слабата светлина, нямаха определен цвят — може би сиви? Или сини? Властни, но не поради цвета си. — Аз съм най-старият вампир на света, скъпа. В известен смисъл съм единственият важен вампир. — Тя каза това без особено чувство на гордост. — Макар че други могат да са на различно мнение, разбира се. Но те, за жалост, жестоко грешат.

— Не разбирам.

— И не очаквам да разбереш. — Амели се наведе напред и постави слабите си елегантни бели ръце на дървената пейка пред нея, после подпря брадичка на ръцете си. — Ти по някакъв начин си се замесила в издирването на книгата. Мисля, че знаеш за коя книга говоря.

— Аз… ъъ… да. — В никакъв случай нямаше да признае какво стои на рафта вкъщи. Вече бе допуснала тази грешка. — Искам да кажа знам за…

— Вампирите — подсказа й услужливо Амели. — Това не е тайна, скъпа.

— Че вампирите я търсят.

— И ти случайно попадна на дейността в библиотеката, където се ровим в хиляди томове, за да я открием?

— Тя твоя ли е? — примигна Клеър.

— В известен смисъл. Да кажем, че ми принадлежи толкова, колкото и на всеки жив. Ако аз в точния смисъл на думата съм жива. Старата дума бе немъртъв, разбираш ли, но немъртви са всички живи твари, нали? Не обичам неточните неща. Мисля, че това е наша обща черта с теб, госпожице. — Амели наклони глава на една страна. На Клеър това й напомни малко страшничко за научно-популярен филм. Богомолката оглежда храната си. — Вампир е толкова овехтяла дума. Мисля да поръчам на университета да измислят друг термин, нещо по — как е модерно да се казва сега — по-благоприятен за потребителите термин, който да ни описва.

— Аз… какво искаш? — изломоти Клеър. И после нелепо прибави — Извинявай. — Защото знаеше, че е прозвучала грубо, а тази вампирка колкото и страшна да е, не се беше държала грубо.

— Няма защо. Подложена си на голям стрес. Ще ти простя нарушаването на добрия тон. Искам само истината, дете. Искам да знам какво си открила за книгата.

— Аз… хъм… нищо.

Последва дълго мълчание. В него Клеър долови далечни шумове, сякаш някой се опитва да отвори предната врата на църквата.

— Жалко — рече тихо Амели. — Надявах се да мога да ти помогна. Изглежда няма да мога.

— Ааа… това ли е всичко? Това ли е краят?

— Да, опасявам се, това е. — Амели пак седна и скръсти ръце в скута си. — Можеш да се върнеш, откъдето дойде. Желая ти късмет, скъпа. Ще ти трябва. За жалост, животът на смъртните е много крехък и много кратък. А твоят може да е и по-кратък от обикновено.

— Но…

— Не мога да ти помогна, ако нямаш какво да ми предложиш. Животът в Морганвил си има правила. Не мога да осиновявам заблудени твари, просто защото са обаятелни. Сбогом, малка Клеър. На добър час.

Клеър и представа си нямаше какво означава „обаятелен“, но схвана посланието. Каквато и врата да се бе отворила, за добро или зло, сега се затръшна. Тя се изправи, зачуди се какво да каже, реши, че ако не казва нищо, може да е най-доброто в случая… и чу задната врата да се отваря с трясък.