Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Не беше чак толкова зле — подхвърли Клеър. — Искам да кажа, вижте, няма нищо счупено. Бях с навехнат глезен известно време и с насинено око, но…

— Насинено око?

— Мина ми, мамо, виж! — Тя примигна. Погледът на майка й изпитателно огледа лицето й с мъчително внимание. — Честно, мина ми. Вече всичко е наред.

— Не — каза Майкъл. — Не е. Но Клеър се оправя и ние я пазим. Особено Шейн. Той… той имаше сестричка и сега специално се грижи за безопасността на Клеър. Дори нещо повече, мисля, че Клеър се грижи за себе си. А тя трябва да се научи да го прави, не сте ли съгласни?

Майкъл се наведе напред, леко сключил ръце и подпрял лакти на коленете. В светлината на лампите косата му бе наситено златиста, а очите — ангелско сини. Никой не е изглеждал толкова надежден като Майкъл Глас.

Разбира се, той бе мъртъв. Клеър трябваше да си прехапе езика, за да не го изтърси от чиста уплаха в тази напрегната ситуация.

Майка й и баща й се замислиха. Знаеше, че трябва да каже нещо важно. Нещо, което да ги откаже да я приберат вкъщи насила.

— Не мога да си тръгна — каза тя. Думите й идваха от сърцето и тя говореше сериозно. Гласът й изобщо не трепна — за пръв път. — Мамо, татко, знам, че се страхувате за мен, и аз ви обичам. Но трябва да остана. Майкъл не ви каза, но те се изложиха на риск заради мен и съм длъжна да остана, докато нещата се уредят и се уверя, че няма да имат неприятности заради мен. Трябва да го направя, разбирате ли? И аз мога да го направя. Трябва.

— Клеър — каза майка й с тих задавен глас. — Ти си на шестнайсет! Още си дете!

— Не съм — отвърна тя простичко. — Аз съм на шестнайсет и половина и няма да се откажа. Никога не съм се отказвала, знаете това.

Наистина знаеха. През целия си живот Клеър се бе борила със съдбата и родителите й знаеха. Знаеха колко е упорита. Нещо повече, знаеха колко важно е това за нея.

— Не ми харесва — рече баща й, но сега звучеше по-скоро нещастен, а не ядосан. — Не ми харесва да живееш с по-големи момчета. Извън студентския град. И искам онези, които са те наранили, да спрат.

— Аз трябва да ги спра — обясни Клеър. — Мое задължение е. И други момичета стават жертви на тормоз в общежитието, не става въпрос само за мен. Трябва да го направя и заради тях.

Майкъл леко повдигна вежди, но не каза нищо. Майка й си избърса очите с кърпичка, но и тя не продума. Ева се появи на вратата, сложила голяма престилка с щамповани големи червени устни и надпис „Целуни готвача“, погледна ги колебливо и притеснено се усмихна на родителите на Клеър.

— Вечерята е готова! — съобщи тя.

— О, не можем — отвърна майката на Клеър.

— По дяволите, защо да не можем — възпротиви се баща й. — Умирам от глад. Това чили ли е?

По време на вечерята се чувстваха неловко. Баща й от време на време издаваше неопределени звуци по повод вкуса на чилито. През повечето време Шейн сякаш едва сдържаше смеха си. Ева бе толкова притеснена, че Клеър си мислеше, че ще подскочи от стола, а Майкъл… Майкъл бе спокоен. Майкъл се държеше като възрастен. През живота си Клеър никога не се бе чувствала такова дете на голямата маса с възрастните.

— Е, Майкъл — каза майката на Клеър, като внимателно хапваше чили от лъжицата си. — Ти с какво се занимаваш?

„Обитава къщата, в която е умрял“, помисли си Клеър и прехапа устни. Бързо отпи глътка кола.

— Аз съм музикант — отговори той.

— О, така ли? — тя се разведри. — На какъв инструмент свириш? Аз обичам класическа музика.

Сега дори Майкъл се почувства неловко. Шейн се изкашля в салфетката, после пресуши една кола на големи глътки, за да сподави напиращия смях.

— Пиано и китара — отвърна Майкъл. — Най-вече китара. Акустична и електрическа.

— Хм! Бива ли те? — попита бащата на Клеър.

Раменете на Шейн се тресяха.

— Не знам — отговори Майкъл. — Много се старая.

— Много е добър! — намеси се Ева с грейнал и искрящ поглед. — Честно, Майкъл, не бъди толкова скромен. Страхотен си! Въпрос на време е да направиш нещо голямо и ти го знаеш.

Майкъл изглеждаше… смутен и объркан. Това не можеше да скрие болката му, помисли си Клеър.

— Някой ден — каза той и сви рамене. — Хей, Шейн, благодаря за вечерята. Страхотна беше.

— Да — додаде Ева. — Не беше зле.

— Лютивичко — вметна баща й, сякаш това бе недостатък. Клеър със сигурност знаеше, че той добавя лютив сос на почти половината си ястия. — Може ли още малко?

Ева скочи, сякаш бе на пружини.

— Аз ще ви сипя!

Мястото на баща й бе в края на масата, най-близо до кухнята, и той вече бе станал и се бе отправил натам.