Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— О, Клеър — въздъхна майка й. — Още си малка за това. Ти… — обърна се тя към Шейн.

— Шейн — подсказа й той.

— Шейн, сигурна съм, че си много добро момче… — не звучеше особено убедена — … но трябва да разбереш, че Клеър е много специално момиче и е много малка.

— Тя е дете! — намеси се баща й. — Тя е на шестнайсет! И ако си се възползвал от нея…

— Татко! — Клеър си помисли, че лицето й е червено като неговото, но по други причини. — Стига толкова! Шейн ми е приятел. Стига сте ме излагали!

— Излагаме те? Клеър, помисли ли как се чувстваме ние? — изрева баща й.

В последвалата тишина Клеър чу Майкъл кротко да казва от стълбите:

— Смятам, че е по-добре всички да седнат.

Не всички седнаха. Шейн и Ева избягаха в кухнята, откъдето Клеър чу тракане на тенджери и яростен шепот. Тя неловко седеше на дивана между родителите си и гледаше печално към Майкъл, който седеше на фотьойла. Той имаше спокоен и хладнокръвен вид, но това бе напълно естествено. Мамо, тате, това е Майкъл, той е мъртъв… Сигурно щеше страшно да помогне.

— Казвам се Майкъл Глас — заговори той и протегна ръка към бащата на Клеър като към равен. Изненадан, баща й взе ръката му и се здрависа. — Вече се запознахте с другите двама съквартиранти, Ева Росър и Шейн Колинс. Сър, знам, че сте загрижен за Клеър. И така трябва. За пръв път живее сама и е по-малка от повечето студенти, които учат в колежа. Не ви виня, че се тревожите.

Баща й, обезоръжен, реши, че ще се прави на упорит.

— А кой, по дяволите, си ти, Майкъл Глас?

— Тази къща е моя — каза той. — Дадох стая под наем на дъщеря ви.

— На колко си години?

— Навърших осемнайсет. Ева и Шейн също. Ние се познаваме отдавна, и честно казано, не искахме да допускаме друг човек в къщата, но… — Майкъл сви рамене. — Имахме свободна стая, а да си поделяме разходите на четири е много по-добре. Дълго мислих, преди да позволя на Клеър да остане. Направихме събрание в къщата по този повод.

Клеър примигна. „Ама той наистина ли? Вярно ли е това?“

— Дъщеря ми е непълнолетна — каза баща й. — Не съм доволен. Изобщо.

— Разбирам, сър. И аз не бях доволен. Дори присъствието й тук представлява опасност за нас, нали разбирате. — Не бе нужно Майкъл да се задълбочава, баща й напълно разбираше. — Но тя имаше нужда от нас и не можехме да й откажем.

— Искаш да кажеш, не можехте да откажете парите й — каза баща й и се намръщи.

Вместо отговор Майкъл се изправи, отиде до една дървена кутия, оставена на рафта, и извади един плик. Подаде го на баща й.

— Ето какво ми е платила — рече той. — Цялата сума. Запазих я, в случай че реши да си тръгне. Не става въпрос за пари, господин Денвърс, а за безопасността на Клеър.

Майкъл я погледна и тя прехапа устни. Надяваше се да избегне това, отчаяно се надяваше, но вече не виждаше как. Кимна леко и се отпусна на възглавниците на дивана, като се опитваше да се смали.

— Общежитието на Клеър е само за момичета — вметна майката на Клеър. Тя се протегна и погали разсеяно косата на Клеър, както правеше, когато беше малка. Клеър го изтърпя. Всъщност тайничко малко й харесваше и едва се сдържа да не се отпусне на рамото на майка си и да се остави в прегръдките й. Да се почувства защитена. — Тя е в безопасност там, нали? Онова момиче, Моника, каза…

— Говорила си с Моника? — рязко каза Клеър и погледна майка си ококорено. Майка й се намръщи, в тъмните й очи се четеше загриженост.

— Да, разбира се. Опитвах се да открия къде си, а Моника много ми помогна.

— Сигурно — измърмори Клеър. Представи си как Моника стои и се усмихва на майка й с невинен и мил вид, и се отврати.

— Тя ми каза, че живееш тук — довърши майка й все така намръщена. — Клеър, мила, защо напусна общежитието? Знам, че не си безразсъдна. Не би го направила, ако няма причина.

Майкъл каза:

— Имаше. Тормозеха я.

— Тормозеха? — майка й повтори думата, сякаш не знаеше какво означава.

— От това, което Клеър ми разказа, започнало е безобидно — всички първокурснички са тормозени от по-големите момичета. Гадно, но не е опасно. Но тя си навлече враждебността, на когото не трябва и я нараниха.

— Нараниха? — възкликна баща й, който намери за какво да се хване.

— Когато тя дойде тук, цялата бе в синини — обясни Майкъл. — Честно казано, исках да извикам ченгетата. Тя не ми позволи. Но не можех да я пусна да се върне там. Не ставаше дума просто за малко бой… Мисля, че животът й бе в опасност.

Ръката на майка й бе застинала в косата на Клеър и тя леко изохка.