Рейчъл Кейн - Балът на глупците

Той отново изглеждаше странен, почти щастлив. Клеър го изгледа подозрително.

— Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отсече вампирът. — А, десертът!

Прислужниците — за Клеър те бяха само набързо мяркащи се сенки, така че навярно бяха вампири — сервираха пред всеки малки фини чаши за мартини, пълни с горски плодове, залети със сметана. Горските плодове и сметаната бяха нещо, на което дори Клеър не би могла да устои. Тя изяде цялата порция, като от време на време стрелваше с поглед Шейн, за да провери дали се храни. Изглежда не, тъй като изобщо не помръдваше.

Когато след вечерята поднесоха напитки — кръв за вампирите, шампанско и кафе за онези, които не понасяха хемоглобина в чист вид — безпокойството на Клеър достигна нов рекорд. В стаята се надигна мърморене и тя усети нарастващата възбуда.

— Миърнин? Какво става?

Ръката на Миранда сграбчи отново нейната и я стисна толкова силно, че Клеър едва не извика.

— Идва — заговори Миранда. — Почти свършва.

Преди Клеър да успее да я попита какво има предвид, Миърнин докосна рамото й и каза:

— Церемонията започва.

Джон от Лийдс се бе появил иззад кулисите на сцената и бе застанал до подиума от тъмно дърво. Клеър забеляза, че е облечен в старинна къса дреха на средновековен вестител, също както ги описваха в книгите и рисуваха върху картините. Почти очакваше да надуе дълъг, тънък тромпет.

Вместо това той отвори книгата, която държеше пред залата, докато обявяваше имената на гостите.

— Виждам — поде с дълбок и гладък като кадифе глас, — че днес при нас е дошъл този, който е достоен за нашата вярност и всички ние като един го приветстваме в дома си.

Бишъп се изправи. В дъното на сцената се повдигна завеса, зад която се разкри огромен трон от тъмно дърво, украсен с пищна дърворезба.

Бишъп изкачи стъпалата до него и седна.

Майката на Клеър остана, където си беше, край дългата маса.

— Какво става? — попита Клеър. Миърнин й изшътка да мълчи.

— След като изрека името ви, излезте напред с вашия дар — обяви Джон. — Мария Тереза.

Висока испанка, облечена в бляскав матадорски костюм се надигна от стола си, улови за ръката мъжа, когото бе довела на празненството и го заведе до подиума. Поклони се на Амели, сетне се извърна към Бишъп, седнал на трона. Отново се поклони.

— Отдавам ти моята вярност — изрече тя. — И моя дар.

Отмести поглед към мъжа, застанал до нея. Той изглеждаше… слисан. Замръзнал.

Бишъп погледна към него и се усмихна.

— Принцесо — наклони леко глава. — Благодаря за твоя дар.

Той щракна с пръсти към тях и ей така, като с магическа пръчка, всичко свърши.

— Василий Иванович — извика Джон от Лийдс и парадът продължи.

Никой не бе убит. Беше както каза Миърнин… символичен жест.

Клеър издиша шумно. Дори не бе осъзнала, че е затаила дъх, но целият й гръден кош я болеше от напрежението.

— Той би могъл да ги убие. Нали? Ако поиска?

— Да — кимна Миърнин. — Но не го прави. — Изглеждаше сериозен и умислен под клоунския грим. — Чудя се какво го спира.

Според Клеър това щеше да се проточи с часове. Беше доволна, че са седнали, защото щеше да е истинско мъчение да стоят прави. Джон от Лийдс викаше отделните имена, съответният вампир се изправяше и отвеждаше своя придружител човек, за да бъде представен на Бишъп; Бишъп кимаше и това бе всичко.

Докато ритуалът на живот и смърт продължаваше, Клеър започваше да се отегчава.

И изведнъж отегчението й се изпари.

Първият признак, че нещо ще се случи, бе, когато Сам се изкачи на подиума със своя „дар“ — той се поклони на Амели, но само кимна на Бишъп. Миърнин издаде тих звук и се наведе напред, тъмните му очи горяха напрегнато, а Бишъп се изправи на трона си.

— Приветствам те в Морганвил, но няма да ти се закълна във вярност — каза Сам.

Залата изведнъж притихна, не се чуваше дори шумоленето на дрехи, нито подрънкването на чаши и прибори. Клеър забеляза, че Амели се придвижи по-близо до Сам, като се отдели от останалите вампири.

— Няма ли? — повдигна вежди Бишъп и даде знак на Сам да се приближи към него. Сам се подчини, но направи само една крачка. — Твоята господарка ще ме признае. Защо не и ти?

— Аз съм дал друга клетва.

— На нея — рече Бишъп. Сам кимна. — Е, в такъв случай нейната клетва към мен ще обвърже и теб, Самюел. Вярвам, че ще стане така. — Огледа момичето. — Остави подаръка си.

Сам не помръдна.

— Не.

Амели му промърмори нещо, но беше прекалено тихо и Клеър не можа да различи думите, въпреки отличната акустика в залата.