Рейчъл Кейн - Балът на глупците

Миърнин се засмя с дълбок гърлен смях, и извади тънкия остър нож, който висеше в ножницата отстрани под туниката му. Когато Бишъп пристъпи към него, той замахна с ножа, без да спира да се смее.

Острието срещна плътта.

Върху ръката на Бишъп се появи малка рана, по-скоро убождане, но Клеър видя разреза върху робата му и тънката кървава диря върху ножа.

Бишъп трепна изненадано и се спря, за да огледа повредата, нанесена върху костюма му.

Смехът на Миърнин се извиси още по-високо и по-високо и той отново се завъртя, по-бързо и по-бързо, превръщайки се в мъглява вихрушка.

— Миърнин! — извика Клеър. Отстъпваше от Исандре, която застрашително пристъпяше към нея, бясна и изгорена. Клеър се препъна и падна по гръб. — Миърнин, направи нещо!

Той спря да се върти и погледна кървавия нож в ръката си.

— Казах го на Сам преди: трябва да знаеш кога да се откажеш — промърмори. — Време е, Клеър. — Прати й въздушна целувка и прескочи през масата на подиума.

И побягна, пищейки през смях, стиснал ножа в ръка. Изхвърча от залата, без да се обръща.

За няколко секунди никой не помръдна. Клеър бе приковала поглед в Исандре, която бе не по-малко изненадана и погледна към Бишъп.

Бишъп прокара пръсти по разреза върху робата си и се засмя.

— Моят глупак — изрече почти нежно. — Лудите са смехът господен, не си ли съгласна?

Отпусна се на трона си, все още усмихнат.

— Исандре, остави детето. Тази вечер съм склонен да позволя на нашите приятели да се порадват на незначителните си прояви на неподчинение.

— Тя ме изгори! — изръмжа Исандре.

— Раната ти ще зарасне. Престани да скимтиш като сритано куче. Заслужи си го.

Клеър осъзна, че Амели не бе помръднала. Не и когато животът на Клеър бе в опасност. Сега го стори, наведе се, за да помогне на Клеър да се изправи.

— Достатъчно за днес — заяви тя. — Позабавлява се, татко. Сложи край на това.

— Много добре — съгласи се той. — Време е за изпитанието, дете мое. Закълни ми се във вярност и всичко ще приключи.

— Ако се закълна във вярност, никога няма да приключи — възрази Амели. — Никога не съм полагала клетва пред теб. Наистина ли мислиш, че тази вечер това ще се случи?

Леденостудените му очи се присвиха.

— Кръвна предателка — процеди Бишъп. — Вещица убийца. Приветства ли ме с добре дошъл в малкия си град? Позволи ли ми да се разхождам свободно из улиците и да си избирам от селяндурите ти? Не смятам, че би се осмелила. Познаваш ме твърде добре.

— Не съм ти позволила нищо — процеди тя. — Няма да ти се закълна във вярност. Няма да те посрещна за добре дошъл. Няма да ти дам нищо, татко. — Беше невъзможно, но докато Клеър я наблюдаваше, Амели приличаше… на човек. Уязвима. Крехка и ранима, очакваща да бъде прекършена.

— Ще ми дадеш едно нещо, ако искаш да запазиш това, което си изградила тук — заяви той. — Искам си книгата. Тази, която открадна, когато ме изтърколи в набързо изровения ми гроб, дъще.

Тя застина, а очите й се разшириха. Амели, която не можеше да бъде изненадана, сега бе сварена абсолютно неподготвена.

— Книгата?

— Да не мислиш, че ми е притрябвал жалкият ти град? Смешните ти селяндури? — Презрителният поглед на Бишъп се плъзна над Клеър към залата зад нея. — Искам си моята собственост. Дай ми я и ще си замина. Това е. Сега всички карти са на масата, дете. Какво ще кажеш?

— Книгата не е твоя — отсече Амели.

— Изтръгнах я от мъртвите ръце на съперник — отвърна Бишъп. — Това я прави моя. Правото на завоевателя. — Изгледа я бавно и студено. — Ако добре си спомняш, ти я взе от мен по същия начин, само дето аз не бях съвсем мъртъв. Колко жалко, че не се увери в това, нали?

Всичко вървеше на зле. Миърнин бе избягал, а трябваше да остане, да се бие. Амели не можеше да се справи с това сама; той сам го бе казал.

Останалите вампири само стояха и не предприемаха нищо.

— Амели — поде Бишъп. — Ако откажеш, ще те унищожа. Не го ли знаеш? Не го ли знаеше от мига, в който дойдох в града?

Клеър се приближи до нея.

— Амели иска ти да си тръгнеш — изрече девойката. — Трябва да си вървиш. Веднага.

Бишъп се засмя.

— Заплаха от малко джафкащо кутре. Ти ли ще ме накараш, мелезче?

— Не — прозвуча гласът на Сам Глас. С грациозно и непринудено движение той скочи от пода върху масата, а от там светкавично се озова до Амели. — Във всеки случай, не и сама. — Беше свалил сламената шапка на Хък Фин, но дори и да не го бе сторил, изражението му бе достатъчно, за да бъде взет на сериозно.