Рейчъл Кейн - Балът на глупците

— Мисля, че е къщата на Мелвил. — Ева се наведе, за да погледне от по-различен ъгъл. — Мамка му. Виждам и още. Това не е добре.

Майкъл дойде при тях.

— Това е част от плана на Бишъп — въздъхна. — Или поне така си мисля. Да създаде хаос. Да държи Амели в напрежение.

Клеър можеше да се обзаложи, че спирането на електрическия ток също е част от плана.

— Колко души са тук?

— В къщата ни? Около трийсетина. — Ева завъртя очи. — Половината от тях са вампири. Върхът, нали? След всичко това.

Клеър я зяпна слисано.

— Трийсет?

Ева кимна.

— Какво?

— Това ни прави добри мишени.

— Тя е права — подкрепи я Майкъл. — Трябва да сме нащрек.

Шейн се промъкна до Клеър. Той все още беше облечен в кожените панталони, но бе нахлузил мърлява стара тениска с лика на Мерилин Менсън, която май бе измъкнал от дъното на коша с дрехите за пране.

Не й пукаше. Тя се отпусна върху гърдите му, а той я обгърна с ръце и само за секунда всичко беше наред.

— Заек убиец — промълви Шейн нежно и я целуна. — Какъв е този костюм?

— На Арлекин — изграчи тя. — Миърнин… — Споменът за това, което бе сторил Миърнин, изплува в съзнанието й. Той бе предизвикал Бишъп. Беше оставил Амели да се оправя с последиците и бе избягал. Освен това бе изоставил там и нея, да умре.

— Онова ли беше Миърнин? Онзи шантавеняк? Клеър, как изобщо можеш да му вярваш? — Шейн обхвана лицето й с шепи. — Той те въвлече във всичко това, нали?

Не съвсем. Тя искаше да вярва на Миърнин. Тя искаше да вярва в онази мила, невинна душа, която от време на време бе зървала в него — ала сега съвсем не бе сигурна, че тази душа някога наистина е съществувала.

А дори и да я е имало, може би нейното лекарство я бе унищожило.

— Не можах… — опита се да произнесе думите Клеър, но й беше прекалено трудно, а очите на Шейн я гледаха толкова опрощаващо. Той я целуна и дори при тези обстоятелства, когато родителите й бяха в същата стая в къща, пълна с вампири, а половината Морганвил беше в опасност, тя си помисли, че би могла да остане тук, в обятията му, през цялата нощ, че и през целия ден.

— Зная — продума той, долепил влажните си сладки устни до нейните. — Зная.

Не й бе трудно да повярва, че знае.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна — обади се сухо Майкъл зад Клеър, — но мисля, че трябва да организираме малък патрул.

— Идеята не е лоша — кимна Шейн и отстъпи назад. — Особено, ако подпалват къщите, за да изкарат хората на улицата. Обзалагам се, че така е по-лесно да ги нападат един по един.

— Именно. — Майкъл му подаде железен лост. Шейн го завъртя и го пъхна под мишницата си. — Както каза Клеър, ние сме добра мишена, както и всички други къщи на Основателя. Аз ще отида отзад, а ти върви отпред.

— И аз мога да дежуря — предложи Клеър. Шейн и Майкъл я хванаха за ръцете от двете страни, отнесоха я обратно на дивана и най-безцеремонно я стовариха отгоре. — Хей! — възмути се момичето.

Шейн се обърна към родителите й.

— Погрижете се тя да остане тук.

— Ще се погрижим — кимна майка й и приседна до дъщеря си. — Честно, Клеър, какво си въобразяваш?

Там е много опасно!

Точно това си мислеше Клеър във връзка с Шейн.

Но съзнаваше, че в настоящото си състояние няма да им бъде много от полза. Поне не и за тази работа.

— Тоалетна — въздъхна тя и по този въпрос не можеше да има спор. Родителите й се спогледаха. Баща й сви рамене.

— Аз ще дойда с теб — предложи майка й.

— Мамо, достатъчно съм голяма, за да отида сама в тоалетната. — Гласът й укрепваше с всяка изминала минута; само се наложи няколко пъти доста да се измъчи, докато го накара да излезе от гърлото й. Макар че все още звучеше като заклета пушачка. Но пък дрезгавият тембър е секси, нали?

Майка й определено се съмняваше в твърдението й, че е „достатъчно голяма“, но остана на мястото си върху дивана. Двамата с баща й този път само свиха рамене. Клеър заобиколи група непознати — всички до един вампири със студени, подозрителни очи — и пое нагоре през стълбите.

Миранда седеше на площадката, обхванала с две ръце главата си на Медуза със стърчащите змии.

— Здравей — поздрави я Клеър и приклекна до нея. — Добре ли си?

Момичето кимна.

— Казах ти — рече. — Кръв. Огън. Всичко си отива.

— Можеш ли да видиш нещо за нас? За къщата? Миранда поклати глава.

— Твърде съм уморена. — Наистина звучеше така — почти вцепенена, заваляше думите. — Главата ме боли.

— Ела с мен — подкани я Клеър и изправи момичето на крака. — Разполагам с легло. Няма причина някой да не го използва.