Рейчъл Кейн - Балът на глупците

— Толкова по-добре — довърши тя. — Съгласна съм. Но Сам каза, че Амели трябва да се храни, а това означава кръв. А и не е единствената. Какво ще кажеш за Центъра за даряване?

— Те не извършват доставки — поклати глава Шейн, сетне щракна с пръсти. — Чакай. Чакай малко. Да, правят.

— Какво?

Той се извъртя и взе телефона от поставката на стената, после го остави обратно. — Няма сигнал.

Клеър извади мобилния си телефон.

— Аз имам сигнал. — Подаде му го и наблюдаваше, докато набира номера. — На кого се обаждаш?

— На пица „Хът“.

— Тъпчо.

Той вдигна пръст, за да я накара да замълчи.

— Здрасти, Ричард. — Не Дик, отбеляза Клеър. Ситуацията изискваше по-официално обръщение. — Слушай, човече, тук, в Стъклената къща, имаме проблем.

Клеър можеше да възпроизведе отговора от другата страна почти дословно. А ти какво си мислиш, че имам аз, след като целият град е откачил?

— Свършили са ни запасите от кръв. Амели е ранена. Можеш да събереш две и две, човече. Малко доставка по домовете от най-добрата реколта на Морганвил ще ни се отрази добре.

Отговорът на Ричард явно не беше окуражаващ.

— Майтапиш се — рече Шейн със съвсем различен тон. Разтревожен. — Не се майтапиш. О, Боже! — Кратка пауза. — Да, човече, загрях. Окей. Погрижи се.

Това, помисли си Клеър, бе най-цивилизованият разговор, който Ричард и Шейн бяха водили. Беше почти приятелски.

Шейн щракна капачето на телефона и й го подаде, а изражението му бе образец на самообладание.

— Какво?

— Центърът за даряване е в пламъци. Какво ще кажеш за кръв на колела?

Точно петнайсет минути по-късно Кръвомобила спря пред къщата — блестящ, черен и зловещ. Ескортираха го полицейски коли, а полицаите, които заеха позиция от двете страни на улицата, носеха противокуршумни жилетки.

Клеър погледна часовника. Наближаваше четири сутринта — оставаха още няколко часа до изгрев-слънце, макар че заради светлината от огньовете трудно можеше да се каже дали е ден, или нощ. Пожарникарите в Морганвил не достигаха. Серийните подпалвачи, наети от Бишъп, явно си вършеха добре работата.

Клеър се чудеше какво прави Бишъп. Всъщност не бе нужно да върши каквото и да е. Морганвил се разпадаше заради саботажа на комуникациите, опожаряването на Центъра за даряване и — както бе дочула от някого — болницата. При все това университетът изглежда не бе пострадал. В студентското градче имаше запаси от кръв, но щеше да бъде трудно да се стигне до там в целия този хаос.

Майкъл излезе, за да посрещне вампира, който шофираше Кръвомобила. Върна се, клатейки глава.

— Нищо не е останало — оповести мрачно. — Той вече бил оставил събраната дажба от деня в Центъра за даряване. Не разполага с никакви запаси. Чул, че и доставките в болницата са били саботирани.

— Освен ако не тръгнем от врата на врата да събираме бутилки и найлонови торбички, не разполагаме с нищо — обади се смръщената вампирка, която баща й придружаваше на празненството. — Казах на Съвета на старейшините, че трябва да разполагаме с повече резервни количества.

— А запасите в университета?

— Ще стигнат за два дни — отвърна шофьорът на Кръвомобила. — Не се сещам за нищо друго.

— А аз, да — заяви Клеър и преглътна болезнено, когато всички насочиха погледи към нея. — Но трябва да получа разрешение от Амели, за да ви заведа там.

— Амели не е в състояние да разрешава каквото и да било. Какво ще кажеш за Оливър?

Клеър поклати глава.

— Трябва да е Амели. Съжалявам.

Шофьорът на Кръвомобила изглеждаше уморен и много притеснен. Потърка носа си.

— Добре — предаде се той. — Но преди Амели да даде съгласието си, трябва да се нахрани. А аз се нуждая от донори.

Ева, която до този момент бе необичайно тиха, пристъпи напред.

— Аз ще го направя — рече.

— Аз също. — Това беше Моника Морел. Тя смъкна тежката си перука на Мария Антоанета и я пусна на земята. Клеър си спомни какво й бе казал Ричард, че кметът се надява да върне костюма, и едва не се засмя. Дотук с плановете му. — Джина! Дженифър! Елате тук!

И доведете колкото се може повече хора!

Моника, властна като истинската френска кралица, този път както никога досега, използваше вродената си способност да заплашва и заповядва за една наистина добра кауза. След десет минути вече се бе подредила опашка от донори и четирите кушетки в Кръвомобила, оборудвани за вземане на кръв, работеха.

Клеър се върна незабелязано в къщата. Всички вампири се бяха скупчили край прозорците и наблюдаваха какво става, а повечето от хората бяха навън и даряваха кръв.