Рейчъл Кейн - Балът на глупците

— Стига да не го насочваш към мен — отвърна той.

Тежестта на оръжието малко успокои паниката и уталожи страха й, но все пак й бяха нужни няколко опита, докато успее да погледне за достатъчно дълго време през окуляра на микроскопа и да се фокусира, вместо да следи всяко негово движение.

Когато го стори, тутакси видя разликата.

Кръвните клетки на Бишъп бяха — за вампир — здрави.

Девойката отстъпи назад и прикова поглед в Миърнин.

— Той не е заразен.

— Става дори по-хубаво — рече Миърнин и кимна към редиците стъкълца. — Провери номер осем.

Тя смени стъкълцето с това в микроскопа и пак погледна.

— Не виждам разлика.

— Точно така — кимна доволно той. — Това е моята кръв, смесена с тази на Бишъп. Сега провери номер седем — само моята кръв.

Беше кошмар. Клеър никога преди не бе виждала нещо по-лошо. Каквото и въздействие да имаше серумът върху Миърнин, едно бе ясно — той го унищожаваше.

Тя отново провери стъкло номер осем.

После номер седем.

— Той е лекарството — промълви момичето.

— Сега разбираш защо бях готов да рискувам всичко и всички, за да се уверя.

След един час състоянието на Миърнин отново се влоши — след повече време, отколкото би му дала Клеър, имайки предвид видяната му кръвна проба. Когато започна да се уморява и да заваля думите, тя отключи вратата на затвора и го заведе обратно в килията му.

— По дяволите — въздъхна, припомняйки си строшения катинар. — Трябва да те преместим.

Това отне известно време, въпреки че тя взе само това, което Миърнин посочваше като крайно необходимо — дрехи, одеяла, килима, книгите му. Когато всичко бе струпано в съседната килия, а старият мръсен нар заменен с чисто легло, Миърнин се бе свил на топка в единия ъгъл на помещението и се люлееше бавно напред–назад.

Тя се приближи колкото се може по-внимателно към него.

— Всичко е готово. Ела. Ще ти донеса нещо за ядене.

Миърнин вдигна глава, но тя не бе сигурна дали я бе разбрал, докато не се изправи с мъка на крака и не й махна с трепереща ръка да се отстрани от пътя му.

Той затвори вратата на килията, провери ключалката и чак тогава се отпусна върху леглото.

— Амели — пророни. — Погрижи се за Амели.

— Ще го направя — обеща Клеър. Подаде му найлоново пликче с кръв, този път не го хвърли. — Съжалявам. Аз не разбирах.

Кимането му бе по-скоро конвулсивно потрепване. Погледът му бе привлечен от кръвта, но той се насили да го насочи към лицето й.

— Дълга игра — рече. — Използвай това, което Бишъп иска. Остави го да си мисли, че побеждава. Печели време. Доведи лекар.

— Доктор Милс?

— Нуждая се от помощ.

— Ще се опитам някак си да го доведа тук. — Клеър не искаше да оставя Миърнин, но той беше прав. Трябваше да се свършат много неща. — Нали ще си добре?

Усмивката му отново беше крива, но красива.

— Да — каза тихо. — Благодаря ти за доверието. Благодаря, че ми повярва.

Всъщност отначало не вярваше. Но вече да.

Когато се обърна, го чу да шепне:

— Толкова съжалявам, дете. Толкова съжалявам, че те оставих.

Тя се престори, че не е чула.

Сега порталите бяха по-объркани, защото силата вилнееше из Морганвил. Повечето места тънеха в пълен мрак и колкото и настойчиво да се концентрираше Клеър, не можеше да извика в съзнанието си образите на три места.

Което означаваше, предположи тя, че те повече не съществуват.

Съсредоточи се върху обстановката в Стъклената къща, но отново срещна мрак. При все това чуваше хора да си говорят и зърна светлина на горящи свещи. Лицето на Ева се освети от пламъка.

У дома.

Тъкмо се канеше да пристъпи, когато нещо я удари отзад, тихо и тежко. Докато политаше напред, крещейки, Клеър изгуби контрол върху портала. Чу Миърнин да вика зад нея:

— Клеър? Клеър? Какво не е наред?

Тя помисли, че е някой от останалите затворници, докато не усети една ръка да се заравя дълбоко в косата й и нечии устни да докосват шията й.

Чу подигравателния смях на Бишъп.

— Благодаря ти — рече той. — Задето ме отведе при моя глупак.

Изхвърли я през портала.

Момичето падна върху пода от другата страна и се претърколи. После пролази, надигна се и се хвърли върху стената. Тя не се отвори. Клеър заудря с юмруци по нея.

Нищо.

Извърна се, защото нямаше усещането, че си е у дома. Мрак и плътна тишина.

— Ало? — Никакъв отговор. — Шейн? Мамо?

Не се намираше в Стъклената къща. Когато я метна през портала, Бишъп я бе отклонил от набелязаната посока и сега тя нямаше представа къде се намира.