Рейчъл Кейн - Балът на глупците

Почти разплакана, Клеър пристъпи пипнешком в стаята. Пръстите й докоснаха мек плат и тя побърза да ги отдръпне. Завеса, помисли си нещастната девойка. Отдръпна я и зърна някакъв отблясък през прозореца.

Оранжева светлина.

Клеър дръпна настрани завесата на прозореца и погледна навън към Морганвил, обхванат от пламъци. Имаше достатъчно светлина, за да огледа стаята, в която стоеше. По форма беше същата като дневната в Стъклената къща… значи бе една от тринайсетте къщи. Но коя? Не беше на старата госпожа Дей; тя бе влизала в нея и вътре бе претъпкано с мебели. Тази беше пълна с кутии…

Погледът на Клеър попадна върху познат диван. Тя се приближи и плъзна ръка по меката извивка на страничната облегалка. Близо до мястото, където се съединяваше с гърба, имаше по-корав участък, където преди две години бе разляла сода и Дамаската така и не можа да се почисти докрай от лепкавата течност.

Върху ъглите на някои от кутиите имаше етикет с надпис: „КЛЕЪР“.

Тя се намираше в къщата на родителите си.

Клеър си представи мислено разположението й. Къщата се намираше на северозапад, така че ако отиде в спалнята си, би трябвало да й се открие гледка право към Стъклената къща. Не беше сигурна какво ще спечели с това, освен може би да й хрумне по-добра идея какви са шансовете й да се прибере у дома.

Но имаше нужда да види Стъклената къща. Да се увери, че приятелите и семейството й са добре.

В тази посока имаше една горяща къща, но това бе същата, която бе пламнала по-рано. Къщата на Мелвил. Клеър не можеше да види нищо отвъд буйния огън, освен слабо осветени прозорци.

Значи те все още са в безопасност, успокои се момичето.

Към пожара се носеше полицейска кола с проблясващи светлини и Клеър се плесна ядно по челото.

— Тъпачка — промърмори. Нямаше джобове и затова бе пъхнала телефона си под шапката.

Благодарение на еластичните връзки, глупавото малко матадорско кепе все още се крепеше върху главата й.

Клеър изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато изрови телефона от разпорения отвор в подплатата и набра номера на Ричард Морел.

— Нужен ми е превоз.

Ричард не бе преполовил гневната си тирада по мобилния телефон, че не й е личен таксиметров шофьор и колко важна е работата на полицая в подобен момент, за да се поддържа реда и поне донякъде нормалното функциониране на градските служби, когато гумите на патрулната му кола изсвистяха до тротоара отвън. Клеър изприпка надолу по стъпалата на къщата на родителите си и се спусна към вратата на колата, която той тъкмо отваряше.

Тя се пъхна вътре, затръшна вратата и я заключи. Ричард я огледа от горе до долу. Самият той не приличаше на безупречния полицай, винаги спретнат и лъснат; беше покрит със сажди от дима, уморен и рошав, със смачкани дрехи, но беше най-прекрасното нещо, което някога бе виждала.

— На какво, по дяволите, си се направила? — попита той.

— На Арлекин.

— Не е ли по-скоро Батман злодея?

— Мислех, че бързаш.

Ричард натисна докрай педала на газта и гумите на колата изсвириха пронизително, когато потеглиха.

— Закопчай се — нареди полицаят разсеяно. Клеър закопча предпазния колан. — И така. Приятна ли беше вечерта ти?

— Супер — отвърна тя. — А твоята?

— Фантастична. — Той извъртя рязко кормилото и едва не преобърна колата, докато вземаше десен завой. — В момента двама от приятелчетата вампири на Амели се намират в електрическата подстанция и не дават да се пусне тока. А други трима ни накараха да стоим и да гледаме безучастно, докато Центъра за даряване изгаряше в пламъците. Имаш ли някаква представа какво става?

— Дълга игра — промърмори Клеър. Той й хвърли кос поглед. — Не, всъщност не, нямам представа. Но в шаха подлъгваш противника си да направи грешен ход.

— Шах — изпухтя с отвращение Ричард. — Аз говоря за човешки живот. Хлапе, започваш да ме плашиш.

— И аз самата се плаша от себе си — призна Клеър. Не се чувстваше като хлапе. Струваше й се, че е на милион години и много уморена. — Просто ме закарай у дома.

Защото трябваше да съобщи на Амели, че току-що бе оставила Миърнин сам, на милостта на Бишъп.

Амели седеше в едно кресло, когато Клеър пристигна, придружавана от Ричард Морел.

Полицаят тутакси бе нападнат от сестра си и баща си, които се хвърлиха да го прегръщат и да настояват за информация. Амели не изглеждаше добре, но поне беше жива.

Или нещо подобно.

Клеър не изпитваше никаква симпатия към нея.