Рейчъл Кейн - Балът на глупците

Сам имаше мрачно изражение, но кимна все едно разбираше.

— Чудесно, дойде тук и видя. Време е да си вървиш, преди да са обявили присъствието ви. Миърнин…

Миърнин поклати глава.

— Не, Самюел. Не мога да го направя. Тя има нужда от мен.

— Тя има нужда да стоиш настрана от всичко това! — Сам пристъпи напред, нахлувайки в личното пространство на Миърнин, чиито очи добиха мътен, пурпурен оттенък. Както и тези на Сам. — Върви си у дома — процеди Сам. — Веднага.

— Принуди ме — отвърна му Миърнин с мек като коприна шепот. Клеър никога не го бе виждала толкова смъртоносно заплашителен и гледката я ужаси.

Тя го смушка. Внимателно.

— Миърнин. Какво стана със съвета ти да изчакаме удобния момент? Сам не е наш враг.

— Сам ще защитава нашия враг.

— Аз защитавам Амели. Знаеш, че бих умрял, за да я защитя.

Последното малко отрезви Миърнин, поне до степен, че пое дъх и отстъпи назад. Белите финтифлюшки на костюма му на Пиеро го правеха да изглежда като най-страшния клоун, който Клеър някога бе виждала, особено когато се усмихваше.

— Да — рече Миърнин. — Зная, че би го направил, Сам. Един ден това ще те унищожи. Трябва да знаеш кога да се откажеш. Това е изкуство, което най-старите от нас са били принудени да усвояват, отново и отново.

Сам ги изгледа обезсърчено, обърна се и се отдалечи.

Тълпата все повече се сгъстяваше и изпълваше кръглата зала. Клеър чу някъде в далечината да бие стенен часовник, отброяващ часа. Ударите сякаш отекваха цяла вечност с мелодичен и дълбок звън и когато и последният заглъхна, в залата се възцари тишина, с изключение на мекото шумолене на платовете, докато гостите се бутаха, за да заемат по-добра позиция.

Високите двойни врати с пищна позлата от дясната страна на Клеър се разтвориха и оттам се разнесе сладкото ухание на рози. Тя познаваше този аромат и онази стая. Тогава едно вампирско тяло бе изложено за поклонение там, а двете с Ева бяха измъчвани.

Не беше любимото й място, нито любимият й спомен.

— Лейди Мюриъл и нейният придружител Пол Грейс — оповести плътен, отекващ глас близо до вратата. Звукът му достигна до всички ъгли на залата. Клеър източи врат и видя ниска закръглена вампирка, облечена като египетска благородничка, съпровождана до вратата от висок мъж във викториански одежди. Мъжът, който оповестяваше имената, се бе изправил до едната страна на вратата и държеше в двете си ръце книга с позлатени корици, но не гледаше в нея.

Церемониалмайсторът на неживите.

— Джон от Лийдс — прошепна Миърнин на Клеър. — Отличен избор. Доколкото си спомням, беше глашатай на крал Хенри. Безупречни маниери.

Следващото име вече бе изречено и още една двойка се придвижи напред. От мястото си Клеър не можеше да вижда отвъд вратата, но зърна отблясъка от запалени свещи.

— Това ще продължи цяла вечност — промърмори тя.

— Очакването е част от радостта на живота — осветли я Миърнин и й подаде чаша с нещо искрящо. — Пий.

— Не бива.

Той повдигна вежди. Тя доближи устни до шампанското и го вкуси — не беше сладко, нито горчиво, а точно както трябва. Като бутилирана светлина.

Когато двамата с Миърнин стигнаха до началото на опашката, чашата й бе празна; Клеър се чувстваше сгорещена и малко замаяна и беше благодарна, че Миърнин я държи под ръка. Церемониалмайсторът Джон се оказа от лявата страна на Миърнин и за секунда изглеждаше леко изненадан, после произнесе с обичайната си напевност:

— Лорд Миърнин с придружителката си Клеър Денвърс.

Дотук с незабелязаното присъствие.

Глави се обърнаха. Много глави се обърнаха и макар че вампирите не ахкаха, Клеър чу надигналият се шепот, когато двамата с Миърнин влязоха в залата. Беше подобно на пещера помещение, с нисък сводест таван — тъмно място, обзаведено като бална зала, с кръгли маси и столове и сцена с голям подиум. Покривки от фин лен. Всяка маса бе украсена с изискано аранжирани цветя. Проблясващ кристал и лъскав китайски порцелан. Цялата зала бе осветена от свещи — хиляди свещи, в масивни кристални свещници.

Щеше да бъде вълшебно, ако не беше толкова зловещо. Притеснението от цялото това внимание — стотици очи, наблюдаващи всяко тяхно движение — бе накарало коленете на Клеър да омекнат като гумени.

Миърнин изглежда го усети.

— Успокой се — промълви тихо. — Усмихни се. Вдигни глава. Никакъв признак на слабост.

Тя се опита. Не беше сигурна как се е справила, но когато той я пусна близо до един стол, тя побърза да се отпусне върху него. Двамата се намираха край празна маса в дъното на залата. Когато се огледа, Клеър забеляза, че Сам е седнал недалеч от тях, както и Оливър. Ева беше с него и зяпаше Клеър с широко отворени очи.