Рейчъл Кейн - Балът на глупците

„Костюмът ти включва ли кожа?“, беше го попитала тя. И той бе отвърнал: „Да, всъщност мисля, че навярно включва.“

И наистина включваше. Включваше кожен кучешки нашийник, кожени панталони и дълга каишка, която държеше Исандре, облечена от главата до високите си кожени ботуши в плътно прилепнал червен гумен костюм. Завършен вид му придаваха чифт дяволски рога и червен тризъбец.

Тя беше превърнала Шейн в свое куче, с пухкава кучешка маска, която той бе надянал на лицето си.

— Дишай — нареди й Миърнин. — На мен самият не ми помага, но съм чувал, че се отразява добре на човешките същества.

Клеър осъзна, че той е прав; тя бе затаила дъха си. Когато го изпусна, шокът отмина, изместен от водопад от ярост. Онази кучка! Нищо чудно, че Шейн изглеждаше толкова сломен.

— Тя няма да го нарани — увери я Миърнин, като говореше тихо в ухото й. — А ти може и да носиш костюм на Арлекин, но Исандре определено е повече от дявол. Така че бъди предпазлива. Изчакай търпеливо подходящия момент, аз ще ти кажа кога можем да се конфронтираме с нашия враг.

Клеър кимна сковано. Дори и да бе хранила някакви съмнения относно тази авантюра, то сега всички се изпариха. Щеше да измъкне приятелите и семейството си от всичко това, преди лично да изтръгне каишката от ръката на Исандре и… да направи нещо жестоко с нея.

— Готова съм, когато и ти си готов — кимна тя.

Миърнин й хвърли налудничав, весел поглед.

— Да — рече. — Мисля, че си, малка моя.

Двамата стояха сами, наблюдаваха останалите и макар че другите им хвърляха любопитни погледи, никой не ги приближи. Клеър попита — по-добре късно, отколкото никога — дали някой би разпознал Миърнин, дори с целия този грим, но той поклати глава.

— Аз не съм социална особа — успокои я. — Лично са ме виждали само Амели, Сам, Майкъл, Оливър и още неколцина. Но те наистина са много малко и никой от тях не би очаквал да ме види тук. Особено като… — Той се завъртя театрално, а бялата туника се изду около него като корабно платно. — Пиеро.

Което за нея нямаше никакъв смисъл, тъй като все още нямаше представа кой е Пиеро, но кимна. Миърнин видя, че една от жените вампири, застанали наблизо, го наблюдава и направи префърцунено нисък поклон в нейната посока.

— Направи странично колело — промърмори той под нос на Клеър.

— Да направя какво?

— Бих те помолил да направиш задно премятане, но съм почти сигурен, че ще се затрудниш. Странично колело. Сега.

Клеър се почувства като пълен идиот, но стегна еластичната връв на матадорската шапка под брадичката си, направи странично колело и се приземи на крака с широка, трепереща усмивка.

Гостите наоколо изръкопляскаха, засмяха се и се върнаха към разговорите си. Всички, с изключение на Оливър, който се взираше настойчиво в тях.

Но поне не се приближи.

Бишъп и Амели не се виждаха никъде, но Клеър постепенно идентифицира повечето вампири, които познаваше. Пристигна Сам, облечен като Хъкълбери Фин, чийто персонаж се връзваше страхотно с червената му коса и луничките. Беше довел със себе си момиче, което Клеър познаваше бегло от кафенето „Комън Граундс“, една от служителките на Оливър. Вероятно тази, която бе заместила Ева, когато приятелката й напусна. За доброто на Сам, Клеър се надяваше, че е момиче, което Сам можеше да си позволи да изгуби.

Миранда също беше там, облечена в антична гръцка роба, със змии вместо коса, придружавана от блед, дребен мъж в костюм на Шерлок Холмс.

— Чарлс — потвърди Миърнин, когато Клеър го попита. — Той винаги е имал слабост към изгубени и объркани души.

— Но тя е само на петнайсет!

— Боя се, че това са модерните стандарти. Докато Чарлс идва от времена, когато дванайсет години са се смятали за съвсем подходяща възраст за задомяване, така че той не приема на сериозно вашите правила за осемнайсет години.

— Той е педофил.

— Вероятно — съгласи се Миърнин. — Но не е на страната на Бишъп.

Сам ги забеляза, намръщи се и бавно си проправи път през тълпата към тях. Миърнин отново направи комичния си дълбок поклон, но Клеър беше благодарна, че този път не пожела тя да изпълни странично колело.

— Самюел — промърмори Миърнин. — Прекрасно е да те видя.

— Ти… — поде Сам, но тутакси се възпря, защото въпросът му навярно щеше да бъде: "Ти луд ли си?" А отговорът бе очевиден. — Амели не ти ли каза да стоиш настрана? Клеър…

— Той така или иначе щеше да дойде — заобяснява момичето. — Строши катинара и аз си казах, че съм длъжна да го придружа. — Което беше вярно, макар и страхливо обяснение за това как се бяха озовали тук. Но Миърнин я стрелна многозначително с поглед, който можеше да се тълкува като: „Признай си.“ — Аз навярно и без това щях да дойда — додаде забързано Клеър. — Не мога да позволя приятелите и семейството ми да бъдат тук без мен. Просто не мога.