Майкъл Съливан - Авемпарта

Ейдриън я погледна в очите и поклати глава.

— Съжалявам да го кажа, но не можем да вземем…

— Парите — рязко се намеси Ройс, завъртайки се на пети. — Твърде много е. Двадесет и пет сребърни за такава работа… Десет звучи повече от достатъчно.

Ейдриън вдигна вежда и се вторачи в партньора си, но не каза нищо.

— По десет на човек? — попита тя.

— Не — отвърна Ейдриън, като задържа погледа си върху Ройс.

— Общо. По пет на всеки, нали?

Ройс сви рамене.

— Тъй като аз ще съм отговорен за разбиването на ключалката, предполагам би трябвало да получа шест, но ще се разберем помежду си. Не е нещо, за което тя трябва да се притеснява.

— Наистина? — Тракия изглеждаше сякаш ще експлодира от щастие.

— Разбира се — отвърна Ройс. — В крайна сметка… не сме обирджии.

— Би ли обяснил защо се наемаме с работата? — попита Ейдриън, заслонявайки очи, докато пристъпваха навън. Небето бе идеално синьо, утринното слънце бе запретнало ръкави да изсуши локвите от предната нощ. Наоколо хората се стичаха към пазара. Колички с пролетни зеленчуци и покрити с брезент бъчви стояха заклещени зад три претрупани със сено каруци. От тълпата пред тях изникна дебелак, стиснал по едно възбудено пиле във всяка ръка. Той танцуваше около локвите, отбягваше хора и колички, и измърморваше по едно приглушено извинение, докато си пробиваше път.

— Тя ни плаща десет сребърни за работа, която дотук ни коства един златен тенент — продължи Ейдриън, докато успешно избягна пиленосеца. — И ще ни коства още няколко, преди да сме готови.

— Не го правим за парите — осведоми го Ройс, докато си пробиваше път през тълпата.

— Очевидно, но защо го правим? Имам предвид, да, сладка е и прочие, но освен ако не възнамеряваше да я продадем, не виждам…

Ройс погледна през рамо, изобразявайки зла усмивка.

— Изобщо не се бях сетил за това. Продажбата й би намалила разходите ни значително.

— Забравѝ, че го споменах. Просто ми кажи защо го правим.

Ройс ги изведе от тълпата към антикварния магазин на Огнотон, на чиято витрина имаше изложени наргилета, порцеланови животински фигурки и кутийки за бижута с месингови ключалки. Провряха се в тясното пространство между него и сладкарница, която предлагаше безплатни мостри бонбони.

— Не ми казвай, че не си се чудил какво е правил Есрахаддон — прошепна Ройс. — Този маг е бил затворен за деветстотин години и изчезва в деня, в който го освобождаваме и вече не чуваме нищо от него до този момент? Църквата би трябвало да знае и все пак империалистите не са разпратили хора да го търсят или разлепили обявления. Бих си помислил, че ако най-опасният на света човек е на свобода, то суматохата би била малко по-голяма.

Две години по-късно той се явява в селце и ни кани да го посетим. Отгоре на всичко избира границата с елфите и Авемпарта като място за срещата. Не искаш ли да узнаеш какво иска?

— Каква е тази Авемпарта?

— Знам само, че е стара. Наистина стара. Нещо като древна елфическа цитадела. Което извиква въпроса, не искаш ли да надникнеш вътре? Ако Есрахаддон мисли, че има полза в отварянето й, склонен съм да предположа, че е прав.

— Значи търсим древно елфическо съкровище?

— Нямам представа, но съм сигурен, че там ще да има нещо ценно. Но за това ще ни са ни нужни запаси, а и трябва да се измъкнем от града преди Прайс да насъска хрътките си.

— Ако обещаеш да не продаваш момичето.

— Няма — ако слуша.

Ейдриън усети Тракия да се надвесва отново, този път захласвайки се по двуетажен дом от измазан камък с жълт сламен покрив и оранжев глинен комин. Бе обграден от обрасла с люляк и бръшлян стена, висока до пояс.

— Толкова е красиво — прошепна момичето.

Бе ранен следобед и се намираха на няколко мили извън Колнора, пътувайки на изток по Олбърнския път. Провинциалният друм шареше между мрежата селца от хълмистия регион обграждащ града; малки колиби, където бедни фермери обработваха земите си редом с летните вили на богатите безделници. В тях последните за по три месеца си представяха, че са провинциални сквайъри. Ройс яздеше до тях или избързваше напред в зависимост от натовареността на пътя. Качулката му бе вдигната въпреки приятното време. Тракия яздеше зад гърба на Ейдриън и краката й се поклащаха от едната страна на кафявата кобила в такт с крачките.

— Тук е съвсем различен свят — каза тя. — Истински свят. Всеки е богат. Всеки е крал.

— Колнора я бива, но не бих отишъл толкова далеч.