Майкъл Съливан: Авемпарта

— Тихичко — прошепна той, — само загряваме. Тряя ’си запазиш силиците — той се надигна, изправи се на колене и посегна да си разкопчава панталоните.

Тя се бореше, дращейки и ритайки. Той притисна ръцете й под коленете си и краката й не уцелиха нищо. Тя изпищя. Мъжът я зашлеви в отговор. Шокът я разтърси и тя се взираше зашеметена, докато той продължаваше тромаво да се разкопчава. Болката още не я бе заляла, не напълно. Натрупваше се в бузата и добавяше още масло в огъня. През насълзените си очи, тя го видя върху себе си като че наблюдаваше сцената от разстояние. Отделните звуци се сливаха в тъпо бучене. Тя виждаше напуканите му устни да се движат, мускулите на врата да се разместват, дългите жилки, но не чуваше думите. Освободи едната си ръка, но той отново я хвана и притисна още веднъж.

Зад него тя видя две приближаващи се фигури. Някъде в нея оживя слаба надежда и тя съумя да прошепне тихо:

— Помогнете ми.

По-предният изтегли масивен меч и като го задържа за острието, лашна нападателя й с дръжката по главата, така че онзи отхвърча в канавката.

Мечоносецът коленичи край нея. Той бе просто силует пред тебеширеното небе, фантом.

— Мога ли да ти помогна с нещо, мадам?

— Кой си ти?

— Казвам се Ейдриън Блекуотър.

Тя се вторачи в него.

— Наистина? — успя да изрече, без да пуска ръцете му. Преди да го осъзнае, започна да плаче.

— Какво си й направил? — поинтересува се другият мъж, приближавайки се до тях.

— Нямам представа.

— Да не си й стиснал ръката прекалено силно? Пусни я.

— Не я държа. Тя държи мен.

— Съжалявам. Съжалявам — гласът на момичето потрепери. — Просто си мислех, че никога няма да ви открия.

— Е, вече го стори — усмихна й се той. — Този тук е Ройс Мелбърн.

Тя ахна и силно обви с ръце врата на по-ниския мъж, прегръщайки го силно и плачейки по още по-подобен начин. Ройс стоеше неловко неподвижен, докато Ейдриън съумя да я отдели.

— Вече установих, че се радваш да ни видиш; това е добре — каза Ейдриън. — Сега, коя си ти?

— Аз съм Тракия Ууд от село Далгрен — тя се усмихваше мимо волята си. — Търсех ви от много дълго време.

Тя залитна.

— Добре ли си?

— Малко ми се вие свят.

— Кога яде за последно?

Тракия се замисли, очите й шаваха напред-назад, докато се опитваше да си припомни.

— Няма значение — Ейдриън се обърна към Ройс. — Това е твоят бивш град. Някаква представа къде бихме могли да получим помощ за млада жена по това време на нощта?

— Жалко, че не сме в Медфорд. Гуен щеше да ни е от огромна полза.

— Е, тук наблизо няма ли бардак? В крайна сметка това е търговската столица на света. Не ми казвай, че не предлагат това .

— Да, има един добър на улица Южна.

— Добре… Тракия, нали? Ела с нас, ще се погрижим да те поизчистят и евентуално нахранят.

— Почакайте — тя коленичи при зашеметения мъж и си взе кесията от джоба му. — Мъртъв ли е?

— Надали. Не го тропнах толкова силно.

Изправяйки се, тя усети главата й да се върти и от краищата на очите й пролази мрак. Тя се олюля като пияна и се строполи. Събуди се само за малко и усети ръце нежно да я повдигат. През глухото бучене дочу кикотене.

— Какво е толкова смешно? — чу един от тях да казва.

— Подозирам, че това ще е първият път, когато някой влиза в публичен дом и си носи собствена жена.

— Хубавко сияе, като нов медак, сладуранката — отбеляза Клариса, докато тримата гледаха през прага към чакащата в салона Тракия. Клариса бе едра, трътлеста жена с розови бузи и къси пръстища, които имаха навика да си играят с плисетата на роклята й. Тя и останалите момичета от вертепа бяха извършили чудеса с момичето. Тракия бе облечена в нова одежда. Евтина и семпла — кафява ленена рокля над набрана риза с колосан корсаж — но определено по-привлекателна от предишните парцали. Нямаше и помен от дриплата, която бяха срещнали предишната нощ. Дори й бяха сложили грим и резултатите спираха дъха. Млада красавица с удивителни сини очи и златна коса.

— Бедното момиче беше в ужасно състояние, като я доведохте. Къде я намерихте? — запита Клариса.

— Под Търговската арка — отвърна Ейдриън.

— Бедното — женището поклати тъжно глава. — Ако й трябва място, убедена съм, че можем да я включим в списъка. Ще получи собствено легло, храна по три пъти дневно и с вида си ще се оправя доста добре.

— Нещо ми подсказва, че тя не е проститутка — каза й Ейдриън.

— Никоя от нас не е, сладък. Не и докато не се озовеш под Търговската арка, разбира се. Да я беше видял на закуска. Яде като изгладняло псе. Естествено, тя не искаше да вкуси нищо, докато не я убедихме, че храната е безплатна по законите на гостоприемството от търговската камара за приветстването на всеки посетител. Маги го измисли това. Голяма шегаджийка е. Което ме подсеща, сметката за стаята, облеклото, храната и разчистването възлиза на шейсет и пет в сребро. Гримът е безплатен, тъй като тя каза, че никога не била носила преди и Делия искаше да види как ще й стои.