Майкъл Съливан - Авемпарта

Ройс подаде златен тенент.

— Виж ти, двамцата със сигурност трябва да се отбивате по-често и следващия път без момичето, а? — тя смигна. — Но сериозно, каква е историята с нея?

— Там е работата, че още не знаем — отвърна Ейдриън.

— Но е крайно време да разберем — допълни Ройс.

Макар и да отстъпваше на публичния дом на Гуен, бордей „Похотливата задница“ бе декориран с натруфени червени завеси, разнебитени мебели, розови лампи и дузини възглавници. Всичко бе обсипано с пискюли и ресни: от протритите килими до драпериите по стените. Стар, сриващ се и износен, но поне чист.

Салонът бе малка кръгла стая граничеща с главната зала с два еркера, гледащи към улицата. За мебелировка служеха два дивана, няколко отрупани с керамични фигури маси и малка камина. Седнала на едно от канапетата, Тракия ги чакаше, а очите й се стрелкаха като на заек в открито поле. В мига, в който двамата влязоха, тя скочи на крака, коленичи и сведе глава.

— Хей, внимателно, роклята е нова — каза с усмивка Ейдриън.

— О! — тя се изправи на крака, изчерви се, сетне направи реверанс и отново сведе глава.

— Какво прави тя? — прошепна Ройс.

— Не съм сигурен — отвърна му по същия начин Ейдриън.

— Опитвам се да покажа полагащото ви се уважение, Ваши светлости — прошепна им тя, докато все още стоеше с наведена глава. — Съжалявам, ако не се справям особено добре.

Ройс извъртя очи, а Ейдриън започна да се смее.

— Защо шепнеш? — попита я Ейдриън.

— Защото и вие двамата го правехте.

Ейдриън се изкикоти отново:

— Съжалявам, Тракия… Тракия беше, нали?

— Да, милорд, Тракия Анабел Ууд от село Далгрен — нов неумел реверанс.

— Добре… Тракия — Ейдриън се мъчеше да запази сериозност. — Ройс и аз не сме лордове, така че не е нужно да се кланяш или да ни правиш реверанси.

Момичето изправи глава.

— Вие спасихте живота ми — каза тя с толкова сериозен тон, че Ейдриън спря да се смее. — Не си спомням много от снощи, но помня това. За което заслужавате благодарността ми.

— Аз бих се задоволил с обяснение — каза Ройс, отправяйки се към прозорците. Започна да спуска завесите. — Изправи се, в името на Марибор, преди някой метач да те е видял, да реши, че сме благородници и да ни нарочи. И без това се движим по тънък лед. Да не влошаваме нещата допълнително.

Тя се изправи и Ейдриън не може да се сдържи да не я огледа. Дългата й жълта коса, сега чиста от листа и клони, блестеше на вълни над раменете. Ейдриън предположи, че това въплъщение на свежата красота е на не повече от седемнадесет.

— Сега кажи за какво ни търсеше — попита Ройс, докато спускаше и последната завеса.

— Да ви наема да спасите баща ми — каза тя, развързвайки кесията от врата си и протягайки я с усмивка. — Ето. Имам двадесет и пет сребърни тенента. Солидно сребро, щамповано с короната на Дънмор.

Ройс и Ейдриън се спогледаха.

— Не е ли достатъчно? — запита тя, а устните й започнаха да треперят.

— Колко време ти отне, за да събереш тези пари? — запита Ейдриън.

— Цял живот. Спестявах всяка дадена или спечелена монетка. Това беше зестрата ми.

— Зестрата ти?

Тя сведе глава, впивайки поглед в краката си.

— Баща ми е беден фермер. Никога не би могъл… реших аз да започна да спестявам сама. Не е достатъчно, нали? Не осъзнавах. Аз съм от много малко селце. Мислех си, че това са много пари, всички казваха така, но… — тя огледа изтърбушения диван и избелелите завеси. — Ние нямаме дворци като този.

— Ние не… — започна в обичайния си безчувствен тон Ройс.

— Ройс се опитва да каже — прекъсна го Ейдриън, — че все още не знаем. Зависи какво искаш да направим.

Тракия вдигна изпълнени с надежда очи.

Ройс се взираше в него.

— Нали? — сви рамене Ейдриън. — Тракия, казваш, че искаш да спасим баща ти? Той отвлечен ли е бил?

— О, не, нищо подобно. Доколкото знам, нищо му няма. Макар че дълго време ви търсих и няма как да бъда сигурна.

— Не разбирам. За какво сме ти тогава?

— Нужни сте ми за разбиването на една ключалка.

— Ключалка? На?

— На кула.

— Искаш да проникнем в кула?

— Не. Имам предвид… да, но не е… не е против закона. Кулата не е обитавана, изоставена е от години. Поне аз така мисля.

— Значи искаш да отключим вратата на празна кула?

— Да — тя закима така усърдно, че косата й се разлетя.

— Не звучи трудно — Ейдриън хвърли поглед към Ройс.

— Къде се намира тази кула? — запита Ройс.

— Близо до селото ми, на западния бряг на река Нидвалден. Далгрен е много малко и е отскоро. Намира се в новата провинция Уестбанк, в Дънмор.