Майкъл Съливан - Авемпарта

Амбърските възвишения събуждаха любопитството дори и на местните жители заради вертикалните камъни, масивните сиво-сини скали, издълбани в уникално преливащи се форми. Изглеждаха почти органични в заоблените си извивки, като куп виещи се змии, губещи се и излизащи изпод върха. Ейдриън нямаше ни най-малка представа какво е било първоначалното предназначение на камъните. Съмняваше се, че някой изобщо знае. Останки от лагерни огньове бяха пръснати около камъните, последните от своя страна увековечени с обичайните надписи: взаимни уверения във вечна обич или слогани: „Марибор е Бог!“, „Националистите са куку“, „Наследникът е мъртъв“ и дори „Таверна «Сивата мишка» — все надолу по хълма“. От върха можаха да видят разстилащата се в краката им Колнора, докато на североизток лежаха безконечни мили гъста девствена гора, където кралствата на Олбърн и Дънмор се докосваха. За Ейдриън гората представляваше солиден океан зеленина — мили сурова дивота, отвъд която лежеше селце на име Далгрен.

Тъй като вятърът на върха бе хладен и достатъчно силен, за да пропъди мухите, мястото бе отлично за следобедно похапване. Подкрепиха се с осолено свинско, твърд черен хляб, краставици и лучец. Бе типа храна, над която Ейдриън би се навъсил в града, но на пътя изглеждаше прекрасно поради по-малкото възможности и по-острия апетит. Наблюдаваше как Тракия седи на тревата и гризе краставичка, като внимава да не изцапа новата си рокля. Тя се взираше с отнесен вид, поемайки си дълбоко дъх.

— За какво мислиш? — попита той.

Тя се усмихна стеснително и нему се стори, че забелязва оттенъци на тъга:

— Просто си мислех колко е прекрасно тук. Колко хубаво би било да живея в някоя от фермите, покрай които минавахме. Няма да ни трябва нещо префърцунено, нито дори къща — татко може да построи къща съвсем сам и да обработва всякаква земя. Няма нищо, което да не може да направи, след като веднъж си го науми, а веднъж науми ли си го, няма отказване.

— Сигурно е прекрасен човек.

— О, такъв е. Много е силен и уверен.

— Изненадан съм как те е пуснал сама.

Тракия се усмихна.

— Не си извървяла пеша целия този път, нали?

— О, не, качих се в каруцата на един амбулантен търговец, който се отби с жена си в Далгрен. Не искаха да стоят повече от една нощ и ми позволиха да пътувам с тях.

— Пътувала ли си много преди?

— Не. Бях родена в Гламрендор, столицата на Дънмор. Семейството ми обработваше под аренда ферма на Негова светлост. Преместихме се в Далгрен, когато бях на около девет и оттогава не бях напускала селото. Дори не мога да кажа, че си спомням особено много от Гламрендор. Помня само, че беше мръсно. Всички сгради бяха дървени и пътищата бяха много кални — поне така съм го запомнила.

— Още си е така — вмъкна Ройс.

— Не мога да повярвам, че си имала смелостта да тръгнеш просто така — каза Ейдриън, клатейки глава. — Трябва да е било доста разтърсващо да напуснеш Далгрен и след няколко дни да се озовеш в най-големия град в света.

— О, беше — отвърна тя, издърпвайки с малкия си пръст няколко опитали се да влязат в устата й косъма. — Почувствах се глупаво, когато осъзнах колко трудно ще бъде да ви открия. Очаквах, че ще е нещо като у дома, където бе достатъчно да попитам някого и той щеше да знае къде сте. В Колнора имаше много повече хора, отколкото очаквах. Ако трябва да съм честна, това се отнасяше до всичките ми очаквания. Търсех и търсех, и си мислех, че никога няма да ви открия.

— Предполагам баща ти ще се притеснява.

— Не, няма — отвърна тя.

— Но ако…

— Какви са тези неща? — попита тя, сочейки към изправените камъни с краставицата си. — Тези сини камъни. Толкова са странни.

— Никой не знае — отвърна Ройс.

— От елфи ли са били направени? — попита тя.

Ройс наклони глава и я погледна.

— Как разбра?

— Приличат малко на кулата край селото ми — онази, за която ви наех да отворите. Същите камъни — поне така ми се струва. Кулата също изглежда синя, но може и да е заради разстоянието. Забелязали ли сте как нещата изглеждат сини отдалеч? Предполагам ако можех да се доближа до нея, тя току-виж се окаже сива.

— Защо да не можеш?

— Защото е в средата на реката.

— Не можеш ли да плуваш?

— Трябва да си много силен плувец. Кулата е построена на скала, която се надвесва над водопад. Красив водопад — много висок. Много вода се излива. В слънчевите дни се виждат дъги във водната прах. Разбира се, доста е опасно. Поне петима умряха — само за двама се знае със сигурност, за останалите не намерихме телата — защото… — тя замлъкна, когато видя израженията на лицата им. — Нещо не е наред ли?