Майкъл Съливан - Авемпарта

— Можеше да споменеш за това по-рано — каза Ройс.

— За водопада? Мислех си, че знаете. Имам предвид, държахте се, сякаш кулата ви е позната. Съжалявам.

Няколко мига се храниха мълчаливо. Тракия приключи обяда си и се изправи да огледа камъните с развяваща се зад нея рокля.

— Не разбирам — каза накрая, надвиквайки вятъра. — Ако Нидвалден е границата, тези елфически камъни защо са тук?

— Това е била земя на елфите — обясни Ройс. — Всичко наоколо. Преди да е имало Колнора или Уоррик, е било част от Ериванската империя. Болшинството не обичат да си припомнят това; предпочитат да си мислят, че човеците винаги са управлявали тук. Притеснява ги. Смешното е, че много от имената днес са елфически: Ерванон, Ренидд, Гламрендор, Галевир и Нидвалден. Самото име на тази територия, Аврин, означава зелени поля .

— Някой път разкажи това в кръчма и виж колко бързо ще ти строшат главата — спомена Ейдриън, с което привлече погледите и на двамата.

Когато всички се нахраниха, Тракия се изправи сред камъните, вперила поглед на запад с развени рокля и коси. Погледът й се насочи към хоризонта, отвъд Колнора, отвъд сините хълмове към тънката ивица на морето. Изглеждаше толкова малка и нежна, че Ейдриън полуочакваше вятърът да я отнесе като златно листо. Тогава забеляза очите й. Тя бе дете и все пак очите изглеждаха по-възрастни. Блясъкът на невинността и искрите на почуда липсваха. На лицето й се забелязваше и грижа, а в погледа — увереност. Детството отдавна я бе изоставило.

Отново поеха. Спускайки се от другата страна на възвишенията, продължиха да следват пътя през остатъка от деня, но с наближаването на залеза започнаха да вървят по нещо, което малко се различаваше от пътечка. Все още съзираха ферми тук-таме, но това ставаше все по-нарядко. Гората се сгъстяваше, а пътят ставаше тъмен.

С отмирането на слънчевата светлина, Тракия се умълча. Вече нямаше на какво да се удивлява, но Ейдриън предположи, че има и друго. Мишка притича в купчина миналогодишни листа и Тракия подскочи, грабвайки китката му. Впи ноктите си достатъчно дълбоко, за да го накара да трепне.

— Не трябва ли да потърсим подслон? — попита тя.

— Тук не е особено вероятно — каза й Ейдриън. — От този момент оставяме цивилизацията зад гърба си. Пък и нощта е прекрасна. Земята е суха и изглежда ще е топло.

— Ще спим на открито?

Ейдриън се обърна да погледне лицето й. Устата й бе отворена леко, челото набръчкано, широко разтворените очи оглеждаха небето.

— Предстои ни още дълъг път до Далгрен — увери я той. Тя кимна, но се хвана по-здраво за него.

Спряха в близост до поточе, което дружелюбно гълголеше над камънаци. Ейдриън помогна на Тракия да слезе и разседла конете.

— Къде е Ройс? — паникьосано прошепна момичето. Тя стоеше със скръстени ръце, оглеждайки се нервно.

— Всичко е наред — каза Ейдриън, докато сваляше юздите от главата на Мили. — Той винаги разузнава, когато спираме да нощуваме. Ще обиколи наоколо, за да се убеди, че сме сами. Ройс ненавижда изненадите.

Тракия кимна, но остана свита, като че е стъпила на речен камък, а около нея се разбиваха яростни вълни.

— Ще спим тук. Няма да е зле да си поразчистиш преди това. Едно камъче може да ти развали съня. Говоря от опит; винаги, когато спя на открито, някой камък ми се забива в гърба.

Тя отиде до полянката и предпазливо се наведе, хвърляйки настрана клони и камъни, нервно поглеждайки към небето и подскачайки при най-малкия звук. Докато Ейдриън приключи с конете, Ройс се бе завърнал. Носеше наръч съчки и няколко отчупени клона, с които накладе огън.

Тракия се взираше в него ужасена.

— Толкова е ярък — прошепна.

Ейдриън стисна ръката й и се усмихна:

— Предполагам си отличен готвач, нали? Аз бих могъл да спретна ядене, но то ще е отвратително. Ще се опиташ ли да сготвиш нещо? Какво ще кажеш? В онази чанта там има тенджери и тигани, а в чувала до нея — храна.

Тракия кимна мълчаливо и като хвърли последен поглед нагоре, отиде до чантите.

— Какво ще искате да сготвя?

— Нещо ядливо би било приятна изненада — каза Ройс, докато хвърляше още дърва в огъня.

Ейдриън го замери с пръчка. Крадецът я улови и хвърли в огъня.

Тя започна да се рови из раниците, като дори в един момент завря глава вътре. След секунди се отдръпна, прегърнала сума ти неща. С помощта на ножа на Ейдриън започна да реже зеленчуци, използвайки като дъска обърнат наопаки тиган.

Смрачаваше се бързо. Огънят се превърна в единствен източник светлина в просеката. Играещото жълто сияние осветяваше балдахина от листа над главите им, създавайки илюзия за пещера сред дърветата. Ейдриън избра тревисто място срещу дима и разгъна парчета намаслено платнище. То не позволяваше просмукването на влага. Бяха се спрели на обработения плат след години прекарани на пътя. Но не разполагаха с време да приготвят едно за Тракия. Боецът въздъхна, хвърли завивките й върху своето платнище и отиде да търси борови клонки, от които да си направи легло.