Майкъл Съливан - Авемпарта

Когато вечерята бе готова, Ройс повика Ейдриън. Той се върна при огъня, където Тракия разливаше гъста супа от моркови, картофи, лук и осолено свинско. Ройс седеше с купа на коляното си и усмихнато лице.

— Не е нужно да си толкова щастлив — каза му Ейдриън.

— Виж, Ейдриън: храна.

Ядоха почти в пълно мълчание. Ройс изброяваше нещата, с които трябва да се сдобият, докато преминават през Олбърн, от типа на друго въже и нова лъжица, която да замени спуканата. Ейдриън главно гледаше Тракия, която отказа да седне до огъня; тя вечеря сама на един камък в сенките близо до конете. Когато приключиха, тя отиде до реката да измие тенджерата и дървените купи.

— Добре ли си? — запита я присламчилият се Ейдриън, докато тя стоеше сама на каменния бряг.

Тракия бе приклекнала с подвита рокля на голям мъхест камък и почистваше с ръчно втриван пясък съдовете.

— Чувствам се чудесно, благодаря ти. Просто не съм свикнала да съм на открито през нощта.

Ейдриън се разположи при нея и започна да чисти купата си.

— Аз ще се погрижа — каза тя.

— И аз мога. Освен това, ти си клиентът и трябва да получиш нещо срещу парите си.

Тя се подсмихна.

— Знаеш ли, не съм глупава. Десет сребърни дори не покриват храната за конете, нали?

— Е, трябва да знаеш, че Мишка и Мили са много разглезени. Ядат само най-доброто — той намигна.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

Тракия приключи с почистването и се върнаха в лагера.

— Още колко път ни остава? — попита тя, докато връщаше купите и тенджерата в чувала.

— Не съм сигурен. Никога не съм бил в Далгрен, но днес се движехме добре, така че предполагам само още четири дни.

— Надявам се татко да е добре. Господин Хаддон каза, че ще се опита да го убеди да ме изчака, преди да се отправи на лов за звяра. Както казах, баща ми е много твърдоглав човек и не мога да си представя някой да му повлияе.

— Е, ако някой може да го стори, подозирам че господин Хаддон е точният човек — отбеляза Ройс, разравяйки въглените с дълга пръчка. — Впрочем как се срещна с него?

Тракия откри леглото, което Ейдриън бе подготвил за нея до огъня и седна на одеялото си.

— Бе точно след погребението на семейството ми. Беше много красиво. Цялото село присъстваше. Мария и Джеси Касуел окачиха венци от див салифан на маркировката. Мей Дръндъл и Роуз, и Верна Макдърн изпяха „Полета лилии“, а дякон Томас каза няколко молитви. Лина и Ръсел Ботуик организираха сбирка в дома си. Лина и майка ми бяха много близки.

— Не си спомням да си споменавала майка си, тя…

— Майка ми почина преди две години.

— Съжалявам. Болест?

Тракия поклати глава.

Известно време никой не наруши тишината, сетне Ейдриън каза:

— Беше почнала да ни казваш как си се запознала с господин Хаддон.

— О, да, ами… не зная на колко погребения сте били, но в един момент усещането е… задушаващо. Целият този плач и старите истории. Измъкнах се. Вървях безцелно. Озовах се до кладенеца и той беше там… странник. В нашето село такива не се срещат често, но това не бе всичко. Той носеше тази роба, която блестеше и като че си променяше цвета от време на време. Отгоре на това нямаше ръце. Бедният човек се опитваше да пие вода, мъчейки се с кофата и въжето.

Попитах го за името му и тогава, ох, не знам, започнах да плача и той ме попита какво не е наред. В този момент не плачех защото брат ми и жена му бяха умрели. Плачех, защото бях ужасена от мисълта, че баща ми щеше да е следващият. Не знам защо му казах. Може би защото беше непознат. Лесно бе да говоря с него. Просто всичко се изля. Почувствах се глупаво след това, но той бе много търпелив. Тогава ми каза за оръжието в кулата и за вас двамата.

— Той откъде знаеше къде сме?

Тракия сви рамене.

— Вие не живеете ли там?

— Не… посещавахме стар приятел. А непознатият говореше ли странно? Използваше ли неща като вий и воистина ?

— Не, но звучеше малко по-образован от останалите. Каза, че името му е господин Есра Хаддон. Ваш приятел ли е?

— Срещали сме се само за кратко — обясни Ейдриън. — Подобно на теб го избавихме от малко затруднение.

— Въпросът е, защо ни наблюдава? — попита Ройс. — И как, след като не си спомням да сме оповестявали кои сме и не би могъл да знае, че отиваме в Колнора.

— Каза ми само, че вие сте нужни за отварянето на кулата и че ако съм била тръгнела незабавно, съм щяла да ви намеря в града. Сетне уреди пътуването ми с търговеца. Беше много услужлив.

— Доста удивително като за човек, който дори не може да си налее сам чаша вода — промърмори Ройс.