Майкъл Съливан: Нифрон се въздига

Амилия въздъхна, но сетне се усмихна весело:

— Ала всичко е наред, защото сега съм с теб.

На вратата се почука тихо и стражникът пристъпи вътре. Разгледа направените в килията промени и изрази одобрението си с кимване. Премести поглед върху Амилия, в който се долавяше известна тъга.

— Съжалявам, мис, но регент Салдур нареди да те заведа при него.

Амилия застина, сетне бавно остави четката и с трепереща ръка придърпа одеялото около раменете на момичето. Изправи се, целуна Модина по бузата.

— Сбогом — съумя да прошепне Амилия със задъхан глас.

Винаги се бе страхувал, че ще се раздели с живота по този начин: сам, на някой изоставен път, далеч от дома. Гората го притискаше от двете страни. Опитните му очи веднага разпознаха, че запречилите пътя му отломки не бяха резултат от естественото падане на дърво. Дръпна юздите, опъвайки главата на кобилата; тя изпръхтя, бе надушила опасност.

Той хвърли поглед назад, огледа се и от двете страни, плъзгайки поглед по зелените летни одежди на дървесата. Нищо не нарушаваше спокойствието на пейзажа — с изключение на купчината пред него. Поваленото дърво служеше за барикада.

Крадци?

Несъмнено група обирджии се криеха из гората, дебнейки, чакайки го да се приближи. Опита се да се съсредоточи, докато конят под него дишаше тежко. Това бе най-краткият път на север от река Галевир, а времето то притискаше. Бректън се подготвяше да нападне Меленгар; трябваше да занесе депешата преди рицарят да е повел нападението. Преди да потегли, командирът, както и регентите, лично бяха подчертали важността на мисията. Разчитаха на него… тя разчиташе на него. Подобно хиляди други, куриерът също бе зъзнал на площада в Деня на коронацията, само и само за да зърне императрица Модина. Която, за огромно неудоволствие на тълпата, така и не се яви. След дълги часове на изчакване бе обявено, че тя е заета с делата на Новата империя. Съвсем неотдавна издигнала се от редиците на селяните, императрицата очевидно нямаше време за лиготии.

Свали наметалото си и го върза зад седлото, разкривайки златната корона, която носеше върху ризницата си. Може би щяха да го пуснат да мине. Със сигурност знаеха, че имперската армия се намира наблизо, и че сър Бректън не би подминал нападението над имперски пратеник. Обирджиите можеше и да не се страхуват от оня глупак Белънтайн, ала дори и най-отчаяните биха се позамислили, преди да нападнат негов рицар. Някои командири не обръщаха внимание на посегателствата над пратениците, ала сър Бректън щеше да вземе това като посегателство върху честта си. Обида, която бе равнозначна на самоубийство.

Не искаше да се провали.

Отмятайки перчем, отново хвана юздите и предпазливо пое напред. С наближаването на барикадата съзря движение. Листа потръпваха. Клонка пропука. Той изви коня си и се приготви да се стрелне. Беше добър ездач, бърз и ловък. Конят му бе чистокръвен, на три години, и веднъж пришпорен, нищо не можеше да ги достигне. Напрегна се в седлото и се приведе напред, готвейки се да отпраши, но видът на имперските униформи го спря.

Двама войници пристъпиха на пътя изсред дърветата и апатично се взряха в него с обичайното за пехотинците глупаво изражение. Носеха червените табарди с емблемата на Бректъновата команда. Едрият премяташе из уста стръкче ръж, а другият, по-дребен, облиза пръсти и ги обърса в униформата.

— Изплашихте ме — рече ездачът със смесица от облекчение и раздразнение. — Взех ви за разбойници.

Гърчавият се усмихна. Униформата му не беше в особен ред. Две от нараменните каишки бяха разкопчани и ремъците стояха свободно като малки крилца.

— Чу ли, Уил? За крадци ни зема. Нелоша идейка, а? Мой си отрежем някоя и друга кесия, пътна такса. Поне ш’изкараме малко парица, дето киснем тука цял ден. Е, мноо ясно, Бректън ше ни одере живи, ако узнае.

Високият войник, вероятно слабоумен и ням, кимна в отговор. Поне си беше облякъл униформата правилно. И двамата бяха оцапани и намачкани, ала такъв бе животът на кашиците.

Една от многобройните причини, поради които той се радваше да бъде вестоносец.

— Разчистете тая бъркотия. Нося спешно послание. Трябва да достигна командването на имперската армия моментално.

— Е, де, и ний си имаме заповеди. Никой да не пущаме — рече дребният.

— Аз съм имперски куриер, имбецил такъв!

— Охо — отвърна войникът с проницателността на дървен стълб. Стрелна с поглед спътника си, който не бе променил изражението си. — Туй е вече друга работа.