Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

— Заради необичайно високото заплащане — отвърна Ройс.

— Не, това беше твоята причина. Аз исках да се заемем, защото това бе правилното нещо за вършене. Исках да помогна на човек, който действително се нуждаеше от помощ — или поне така си мислех тогава.

— И решението е да станеш актьор?

Ейдриън отвърза коня си.

— Не, но като такъв поне ще мога да се преструвам на добродетелен. Предполагам просто трябва да се радвам, че съм жив, нали така?

Ройс не отговори. Дразнещото усещане отново се бе появило. Мразеше да има тайни от Ейдриън; това тормозеше съвестта му и го изненадваше, защото никога не бе подозирал за наличието на последната. Моментът диктуваше кое е правилно и кое е грешно. Правилното бе най-доброто за него самия; всичко останало — грешно. Крадеше, лъжеше, дори убиваше при нужда. Това бе умението му и го владееше добре. Нямаше нужда да се извинява, да размишлява. Светът воюваше с него, нищо не бе свято.

Да каже на Ейдриън, какво бе научил, представляваше прекалено голям риск. Ройс предпочиташе света си постоянен, всяка променлива взета под внимание. Границите се променяха ежедневно, властта преминаваше от едни ръце в други. Времето летеше прекалено бързо, събитията бяха прекалено неочаквани. Чувстваше се сякаш прекосява замръзнало езеро през пролетта. Опитваше се да избере безопасен път, ала ледът пропукваше под нозете му. Дори и така, все още съществуваха някои неща, които все още бяха под неговия контрол. Припомни си за тайната, която пазеше от спътника си за негово собствено добро.

Яхвайки Мишка, сивата си кобила, Ройс се замисли за миг:

— Напоследък работим доста усилено. Може би трябва да отдъхнем.

— Не виждам как бихме могли — отвърна Ейдриън. — Имперската армия се готви да нахлуе в Меленгар; Олрик ще се нуждае от нас повече от всякога.

— Да, човек би си помислил тъй. Обаче ти не прочете съобщението.

Принцеса Ариста Есендън се бе отпуснала на седалката в каретата, лашкана от всеки тласък, породен от пътните неравности. Вратът я болеше от неудобното спане, главата й трепереше от неспирното подскачане. Изправяйки се с прозявка, разтърка очи и потри лице. Опитът да изправи косите си само заплете пръстите й.

Посланическата карета копираше изнемогата на своята пътничка; двете бяха прекосили прекалено много мили през последната година. Покривът течеше, ресорите се бяха износили, на места тапицерията се бе отронила. Кочияшът бе получил заповеди да достигнат Медфорд по обед. И той се справяше добре, ала бързината биваше заплащана с профучаването над всяка бразда и камък по пътя. Ариста дръпна завеската и видя утринното слънце да прозира сред обгърналите пътя дървета.

Беше си почти у дома.

Светлината разкри подробности от вътрешността на каретата: навлизаща през прозорците прах бе покрила всичко. Захвърлен тензух и ябълкови обелки покриваха купчина пергаменти на отсрещната пейка. Мръсни стъпки декорираха пода, върху който си почиваха одеяло, корсет, две рокли и три обувки. Нямаше си и представа къде е четвъртата; надяваше се само да е нейде из каретата, а не забравена в Ланкстиър. През последните шест месеца бе останала с впечатлението, че е оставила късчета от себе си из цял Аврин.

Хилфред би знаел къде е обувката.

Взе четката с перлена дръжка и я заобръща в ръце. Хилфред трябва да е търсил из руините с дни. Тази бе донесена от Тур Дел Фур. Нейният баща й бе донасял четка от всеки посетен от него град. Той беше затворен човек и не му бе лесно да изрече „Обичам те“ , дори и на собствената си дъщеря. Четките бяха именно това признание. Нявга бе притежавала десетки — сега бе останала само тази. Бяха изчезнали заедно с кулата; тогава се бе почувствала, сякаш губи баща си отново. И три седмици по-късно се появи тази четка. Трябваше да е бил Хилфред, ала той не бе казал нищо.

Неин телохранител години наред, едва сега, при липсата му, тя осъзна до каква степен го е имала за даденост.

Сега си имаше нов телохранител. Олрик лично го бе избрал. Името му започваше с Т. Том, Тим, Травис… нещо от този сорт. Той стоеше от грешната й страна, бърбореше прекалено много, сам си се смееше на шегите и непрекъснато дъвчеше нещо. Вероятно беше храбър и опитен воин, ала не беше Хилфред.

За последно бе видяла стария си телохранител преди около година в Далгрен, където атаката на гиларабрина едва не го уби. Това бе вторият път, когато той бе обгорен заради нея. Първият беше при спасяването на дванадесетгодишната Ариста от пожара в замъка. Майка й бе сред загиналите, ала смело петнадесетгодишно момче, син на кралски сержант, бе пристъпило между пламъците, за да я изведе. По настояване на Ариста се бе върнал и за майка й. Така и не я достигна, ала за малко не умря. Последващото му възстановяване отне месеци, а за награда бащата на Ариста го произведе в неин телохранител.