Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

— Погледни я. Трябваше да я обучиш и възпиташ. Тя изглежда по-зле от когато и да било!

— Аз… опитах, но…

— Млъкни! — изстреля регентът, все още стиснал пестник. Никой в кухнята не помръдваше. Единствените звуци бяха предоставени от пропукването на огъня и бульонно бълбукане.

— Ако това е резултатът на професионалиста, да бяхме наели лаик. Той със сигурност не би се справил по-зле — регентът посочи към Амилия. — Ти! Поздравления, вече си имперска секретарка на императрицата.

Насочвайки вниманието си обратно към лейди Констанс, каза:

— Що се отнася до теб, полезността ти се изчерпа. Отведете я, пазачи.

Амилия видя дамата да се потриса. Безупречната й стойка се изпари, тя се сви и отстъпи назад, едва не падайки върху преобърнатия стол.

— Не! Моля ви, не! — изпищя, докато един от пазачите я сграбчваше за ръката и я повеждаше към задната врата.

Друг пазач хвана свободната й ръка. Тя се замята като обезумяла и сипеше молби, докато я извличаха.

Амилия бе застинала, все още държейки щипците за месо и ножа, опитвайки да си припомни как да диша. Щом молбите на лейди Констанс заглъхнаха, регент Салдур се обърна към нея, лицето му се наля с кръв, зъбите проблеснаха иззад тънките устни.

— Не ме проваляй — процеди той и наметалото му прошумоля обратно по стълбите.

Амилия отново спря погледа си на момичето, все така взиращо се в стената.

Един войник придружи двете момичета до стаята на Модина; тогава стана ясно защо никой не бе съзирал императрицата. Амилия очакваше да бъдат отведени в източната кула, където се помещаваха кабинетите на регентите и кралските покои. За нейна огромна изненада, стражникът не напусна отсека на слугите, отправяйки се към вито стълбище от другата страна на миялната. Камериерките го използваха, за да обслужват стаите на горните етажи. Воинската гордост очевидно не позволяваше на пазача да ги копира, защото той се отправи надолу.

Амилия не се осмели да му задава въпроси. Висящият на бедрото му меч бе окупирал мислите й. Тъмните му очи бяха като две лепнати върху камък маслини. Тя му стигаше едва до брадичката. Ръцете му бяха двойно по-големи от нейните. Той не беше от онези, които бяха отвели лейди Констанс, ала Амилия бе уверена, че войникът нямаше да се поколебае, когато настанеше нейният ред.

Въздухът стана хладен и влажен. Само три фенера отблъскваха нападенията на мрака. От последния от тях капеше восък, очевидно ранен. На дъното на стълбите дървена врата стоеше отворена; отвеждаше в тесен коридор, от двете страни на който имаше врати. В една от стаите Амилия зърна бъчви и наредени сред слама бутилки. Огромни ключалки затваряха две други врати, а трета стоеше отворена, макар че съдържанието на принадлежащото й помещение не подхождаше на ексхибиционизма й: зад въпросната вратица имаше само струпана в единия ъгъл слама и дървена кофа. Стигайки до нея, войникът прилепи гръб до стената.

— Извинявай… — заговори обърканата Амилия. — Не разбирам. Мислех, че отиваме в покоите на императрицата.

Стражникът кимна.

— Искаш да кажеш, че Нейно Високопреосвещенство спи тук?

Ново кимане.

Амилия стоеше втрещена, а Модина пристъпи в стаята и се сви върху сламата. Пазачът затръшна тежката врата и започна да промушва огромен катинар.

— Почакай — каза Амилия, — не можеш да я оставиш тук. Не виждаш ли, че е болна?

Войникът заключи.

Амилия се взираше в дъбовата врата.

Как е възможно това? Та тя е императрицата. Тя е божия дъщеря и висше духовно лице на църквата.

— Държите императрицата в стар килер?

— По-добре е от старото й място — отвърна войникът. Не бе проговарял досега и гласът му не звучеше според очакванията й. Мек, състрадателен, не по-висок от шепот. Това я обезоръжи.

— Къде е била?

— Вече казах прекалено много.

— Не мога да я оставя там. Та тя няма дори свещ.

— Заповедите ми са да я държа в това помещение.

Амилия се взря в него. Не можеше да види очите му. Забралото на шлема и сенките потапяха в мрак всичко над носа му.

— Добре — рече тя и излезе.

Върна се миг по-късно, носейки един от фенерите.

— Поне мога ли да й правя компания?

— Сигурна ли си? — войникът звучеше изненадан.

Амилия не беше, ала въпреки това кимна. Стражникът отключи.

Императрицата се беше свила на купа слама; очите й бяха отворени, ала невиждащи. Амилия забеляза захвърлено в ъгъла одеяло. Постави фенера на земята, изтупа покривалото и загърна момичето.