Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

След като изхвърли старата слама и донесе прясна от конюшните, тя отиде да нагледа как върви супата.

— Следващата ще е още по-добра, защото ще имам повече време, но и това ще свърши работа — рече Ибис.

Амилия се върна в килията и като остави димящата тенджера на земята, помогна на императрицата да се изправи. Миячката опита първа, за да не би бульонът да е прекалено горещ, сетне повдигна лъжицата към устните на Модина. По-голямата част от супата потече по брадичката на Нейно Високопреосвещенство.

— Моя грешка. Следващия път няма да забравя да донеса от онези салфетки, за които дамата вдигаше такава врява.

При втората лъжица Амилия предвидливо бе подложила шепа и съумя да улови по-голямата част от прокапаното.

— Аха! — възкликна тя. — Хванах си малко. Бива го, нали?

Загреба поредна лъжица и този път Модина преглътна.

Когато купата се изпразни, Амилия предположи, че болшинството от бульона се намира по пода и върху дрехите на императрицата, ала бе убедена, че определена част бе отишла по предназначение.

— Това е друго нещо, не смяташ ли? Ама виж само как се изцапа. Какво ще кажеш да те поизчистим?

Амилия изми императрицата и я преоблече в собствената си резервна рокля. Двете момичета бяха приблизително еднакви на ръст, ала Модина плуваше из одеждата, докато накрая Амилия не я пристегна с малко връв.

Слугинята продължи да бъбри, междувременно приготвяйки две легла от слама и задигнатите одеяла.

— Щеше ми се да домъкна и матраци, обаче са тежки. Пък и не искам да привличам твърде много внимание. Хората и без това ме гледаха странно. Тези ще свършат работа, нали?

Модина все така се взираше в една точка. Когато всичко бе готово, Амилия я накара да седне на едно от леглата и започна да реши косата й на сиянието на свещите.

— Как се става императрица? — запита тя. — Казват, че си убила чудовище, което било погубило стотици рицари. Да ти кажа, не приличаш на звероубийца, не че искам да те обидя.

Амилия поспря и наклони глава.

— Все още не искаш да говориш? Няма проблем. Искаш да запазиш миналото си в тайна, разбирам. Та ние едва се запознахме.

— И тъй, да видим какво да ти споделя за себе си. Родом съм от Тарин дол. Знаеш ли къде е това? Най-вероятно не. Това е малко селце, разположено между това място и Колнора. Просто малко селище, покрай което хората минават на път за по-вълнуващи места. Нищо интересно не се случва. Баща ми изработва карети. Много го бива. Ала не печели особено.

Тя замлъкна и се вгледа в лицето на костеливото момиче, преценявайки дали е чула нещо от казаното досега.

— А твоят баща с какво се занимава? Чух, че бил фермер, така ли е?

Нищо.

— Тетьо печели малко. Майка казва, че защото е прекалено добър . Много се гордее с работата си и й отделя страшно внимание. По цяла година изработва една карета. Това малко усложнява нещата, защото му плащат едва при завършване на работата. С купуването на всички материали и прочие, понякога оставаме без пари.

— Майка преде, а брат ми сече дърва, обаче парите все не достигат. И ето затова съм тук. Не съм добра предачка, обаче умея да чета и пиша.

Едната половина от косата на императрицата вече бе сресана и Амилия насочи усилията си към другата.

— Виждам, че си впечатлена. Ала това не ми помогна особено. Е, поне ми даде някакъв шанс.

— Какво? Искаш да знаеш къде съм се научила на четмо и писмо? О, благодаря за проявения интерес. Дейвън ме научи. Той е монах, който дойде в Тарин дол преди няколко години — гласът й се понижи до заговорнически шепот. — Страшно си падах по него, беше сладък и умен, много умен . Четеше книги и ми разказваше за далечни места и отдавнашни събития. Дейвън смяташе, че баща ми или главата на ордена му ще се опита да ни раздели и ме научи, за да можем да си пишем. Беше прав, разбира се. Когато тетьо узна, рече: „Никакво бъдеще не те очаква с монах.“ Дейвън си замина, а аз плаках с дни.

Амилия замлъкна, за да се разправи с особено настойчиво заплитане. Правеше всичко по силите си да бъде нежна, ала със сигурност причиняваше болка на момичето, макар последното да не я показваше.

— Това си го биваше. За миг помислих, че там може да се крие врабче.

— Когато тетьо откри, че мога да чета и пиша, беше особено горд. Хвалеше се с мен на всеки, отбил се в магазина. Един от клиентите му, сквайър Дженкинс Талбърт, бе впечатлен и каза, че ще ме препоръча в Акуеста.

Всички бяха толкова развълнувани при приемането ми. Когато открих, че естеството на работата ми е да мия чинии, сърце не ми даде да кажа на семейството си, така че не съм се прибирала оттогава. А сега, естествено, няма да ме пуснат.