Майкъл Съливан - Персепликуис

По лицето му се изписа изненада.

— И откога ти… Хилфред, а? — подсмихна се и поклати глава.

Тя го изгледа остро.

— Не е това, което си мислиш — рече той.

— А какво е? — запита с обвинителен тон Ариста, мислейки си, че момчето, присмивало ѝ се след падането от коня, отново се е появило.

— Нищо против Хилфред. Харесвах го. Беше добър човек и те обичаше много.

— Но не беше благородник — прекъсна го тя. — Слушай…

— Чакай — брат ѝ вдигна ръка. — Нека да довърша. Не ме интересува дали е бил аристократ или не. Истината е, че той беше много по-благороден от почти всеки, за когото мога да се сетя, може би с изключение на онзи Бректън. Как само съумяваше ден след ден да стои до теб, без да каже нищо — това беше истинско кавалерство. Не беше рицар, но се държеше като такъв. Не е заради това, че не е бил благородник, нито че не е бил добър човек. С радост бих го приел за брат.

— Какво тогава? — попита тя, този път объркана.

Олрик я погледна. Очите му имаха същото изражение, както когато я бе открил в имперската тъмница.

— Ти не го обичаше — каза семпло той.

Думите я шокираха. Ариста не каза нищо. Не можеше да каже нищо.

— Не мисля, че в замъка Есендън имаше човек, който да не е знаел как се чувства Хилфред. Но не и ти.

Тя не можа да удържи сълзите си.

— Ариста, съжалявам. Просто…

Тя поклати глава, опитвайки се да поеме достатъчно въздух, за да заговори.

— Не… прав си… прав си — не можеше да удържи устните си да не треперят. — Но пак щях да се омъжа за него. Щях да го направя щастлив.

Олрик я придърпа към себе си. Тя зарови лице в робата му и се притисна. Дълго време стояха мълчаливо, сетне Ариста се изправи и обърса лице.

Тя си пое дъх.

— И откога си станал толкова романтичен? Откога любовта трябва да е свързана с брака? Не обичаш никое от момичетата, с които прекарваш време.

— Затова още съм ерген.

— Наистина?

— Изненадана ли си? Предполагам просто си спомням за майка и татко.

Ариста присви очи.

— Той се оженил за майка, защото е била племенница на Етелред и му трябвала подкрепата на Уоррик срещу Чадуик и Глъстън.

— Може би в началото, но после се обикнали. Татко ми казваше, че където и да се намирал, ако майка била там, то чувствал мястото като свой дом. Винаги съм помнел това. Не съм открил човек, който да ме кара да се чувствам така. А ти?

Тя се поколеба. За миг искаше да му каже истината, сетне поклати глава.

Отново замълчаха. Олрик се изправи.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Не, благодаря ти. Загрижеността ти означава много за мен.

Той пое към вратата, но на прага тя го спря.

— Олрик?

— Мда?

— Помниш ли как двамата с Моувин искахте да търсите Персепликуис?

— О, да, напоследък често си мисля за това. Какво ли не бих дал да…

— Знаеш ли къде се намира?

— Персепликуис ли? Не. Никой не знае. Моувин и аз просто се надявахме, че може да се натъкнем на него. Хлапашка работа, като да убиеш дракон или да спечелиш зимния турнир. Със сигурност търсенето би било забавно. Но вместо това трябва да се върна у дома и да си потърся булка. Тя ще ме кара да нося обувки на вечеря — зная, че ще го прави.

Олрик излезе, затваряйки тихо вратата след себе си, оставяйки сестра си в синьото сияние на робата. Ариста се отпусна по гръб, разглеждайки тавана. Видя къде някой работник бе прокарал мистрия, оставяйки белег във времето. Светлината на робата се променяше в синхрон с дишането ѝ, създавайки илюзия за движение и впечатлението, че се намира под вода, превръщайки тавана в повърхността на езеро. Сякаш се давеше, пленена под дебел леден блок.

Затвори очи. Това не помогна.

Бульон , помисли си тя — топла, вкусна, успокояваща супа. Може би в крайна сметка идеята не беше толкова лоша. Нямаше представа кое време е. Беше тъмно, но също така бе и зима. И все пак трябва да беше рано, защото край вратата не шумоляха прислужници. Нямаше значение. Така или иначе нямаше да заспи отново, тъй че можеше да стане. И да нямаше будни, щеше да се оправи сама.

Идеята да стори нещо сама, да бъде от полза, я оживи. Изпитваше неподправено вълнение, когато спусна крака на студения под и подири чехли. Робата засия по-силно, сякаш усетила нуждата ѝ. Когато излезе в тъмния коридор, одеждата запази сиянието си. Едва когато слезе по стълбите и пристъпи в светлината на факлите, робата угасна, задоволявайки се единствено да отразява пламъците.

Бе разочарована да открие неколцина слуги в кухнята. Кора, набитата млекарка с рунтави вежди и румени бузи, биеше масло край вратата, повдигайки буталката в равномерно темпо. Младият Нипър, поръсен със сняг, удряше крака на прага, понесъл наръч дърва. Отърси глава като куче. Заради пръските си спечели гълчене от Кора. Лийф и Ибис разпалваха пещите, ръмжейки нещо за влажните дърва. Лила се бе покатерила на стълба като цирков акробат и сваляше купи от горния рафт. Едит Мон винаги настояваше да бъдат бърсани от прахта в началото на всеки месец. Самото чудовище вече го нямаше, но тиранията ѝ продължаваше да живее.