Майкъл Съливан - Персепликуис

Ариста бе възнамерявала да се промъкне в мрачната кухня, дирейки храна като мишка. Сега приключението бе разрушено. Започна да обмисля оттеглянето си обратно, за да избегне неловките срещи. Познаваше всички кухненски слуги от дните си на превъплъщаване в Елла. Можеше да е принцеса, но също така бе лъжкиня, шпионин и, разбира се, вещица.

Дали ме мразят? Или се страхуват?

Имаше време, когато мислите на прислужниците не я касаеха. Време, в което изобщо не ги забелязваше. Застанала на стълбите, гледайки ги как шават из хладната кухня, принцесата не можеше да реши дали е натрупала мъдрост или е изгубила невинността си.

Тя се изви, надявайки се да се изкачи обратно незабелязана, когато видя монаха. Той седеше на пода край умивалниците, където камъкът бе мокър от един капещ кран. Бе се облегнал на кацата с луга. Малък, слаб, облечен в традиционното червеникавокафяво расо. Изпаднал във възторг от галенето на рунтавата козина на Ред — настанилото се пред него куче, той имаше широка усмивка на лицето си. Кучето бе неизменна част от кухнята, където омиташе остатъците. Очите на животното бяха затворени, езикът му висеше, а тялото му потрепваше, докато монахът го чешеше.

Ариста почти не бе виждала Майрън от деня, в който той пристигна в двореца. Толкова много се бе случило оттогава, че изобщо беше забравила за него.

Пристъпвайки напред, тя пристегна и пооправи робата си. Към нея се повдигнаха глави. Кора първа я забеляза. Скоростта на движенията ѝ се забави, очите ѝ следяха Ариста с интерес. Нипър, оставил дървата си, се бе изправил и тъкмо изтупваше останалия сняг, когато застина насред замах.

— Елла… о, простете, Ваше Височество — Ибис Тинли заговори първи.

— Всъщност бих предпочела Ариста — отвърна тя. — Не мога да спя. Надявах се да намеря малко супа?

Ибис се ухили знаещо.

— Става студено в кулите. Останало ми е малко от вчерашната еленска яхния, замразих я в снега. Ако това ви устройва, ще пратя Нипър да я донесе. Ще я сгрея за нула време. Ще ви затопли добре. А какво ще кажете и за малко горещ сайдер с канела? Още не е готов напълно, обаче пак го бива.

— Да, благодаря. Би било прекрасно.

— Ще пратя някой да го отнесе до стаята ви. Бяхте на третия етаж, нали?

— Всъщност възнамерявах да го изям тук — ако това няма да е проблем.

Ибис се изкикоти.

— Разбира се. Напоследък хората често го правят. Убеден съм, че можете да се храните навсякъде, където пожелаете — освен може би в спалнята на императрицата — защото се носят слухове, че вече сте го сторили.

— Просто… — тя погледна към останалите, които слушаха. — Помислих си, че може и да съм нежелана тук, след като… след като ви излъгах.

Готвачът изпуфтя.

— Забравяте, че сме работили за Етелред и Салдур. Те лъжеха непрестанно, но никога не съм ги видял да чистят подове или изпразват цукала. Заповядайте, Ваше Височество. Сега ще ви сгрея яхнията. Нипър, донеси котлето и ми дай и каната със сайдер!

Тя се разположи на масата. Не беше ясно дали другите споделят вижданията на Ибис, но никой от тях не продума. Възобновиха работата си. Лила дори ѝ се усмихна едва доловимо и помаха, преди отново да се забори с купите.

— Ти си Майрън Ланаклин, нали? — попита Ариста, извъртайки се на стола си към монаха и кучето.

Той изненадано повдигна глава.

— Да, аз съм, да.

— Приятно ми е. Аз съм Ариста. Предполагам познаваш брат ми, Олрик.

— Разбира се! Как е той?

— Отлично. Не си ли го виждал? Той е горе.

Монахът поклати глава.

Вече непочесван, Ред отвори очи и изгледа Майрън с видимо разочарование.

— Не е ли прекрасен? — възкликна Майрън. — Никога не бях виждал толкова голямо куче. Първоначално дори не знаех какво е. Помислих го за някакъв тип елен, който държат в кухнята, както ние отглеждахме прасета и пилета в абатството. Бях толкова щастлив да открия, че той не е бъдеща гозба. Казва се Ред. Елкхунд. Макар дните му на лов да са приключили. Знаете ли, че във война те могат да повалят рицари от конете? Убиват жертвите си, като им захапват гърлото и строшават гръбнака, но той изобщо не е зъл. Всеки ден идвам тук, за да го видя.

— Винаги ли ставаш толкова рано?

— Не е рано. В абатството това би било късно.

— В такъв случай трябва да си лягаш рано.

— Всъщност не спя много — рече той, възобновявайки галенето.

— Аз също — призна тя. — Кошмари.

Майрън изглеждаше изненадан. Отново спря да гали Ред, който зарови муцуна в ръката му. Ариста очакваше монахът да каже нещо, но тогава той отново насочи вниманието си към кучето.