Майкъл Съливан - Персепликуис

— Горко на рода Есендън, кралството е изгубено!

Погледът на Олрик се премести към кервана. Взираше се в дългата линия коли, преценявайки дължината му и множеството надничащи лица. Ариста знаеше какво си мисли.

Това ли е всичко?

Юлиан и дамите бяха въведени вътре. Ариста ги проследи с поглед, но остана на стълбите. Разпозна едно-две лица. Тази бе сервитьорка в „Розата и бодилът“. Тази — кроячка в замъка. Ариста често бе виждала дъщеря ѝ да си играе край рова с парцалена кукла. Сега куклата я нямаше. Какво ли е станало с нея? С всичко? — чудеше се Ариста.

— Не са чак толкова много — казваше Амилия на Себастиан. Той беше от по-висшестоящите пазачи в двореца, но не можеше да си спомни точната му длъжност. — Засега ги настанете в галерията.

Той отсечено отдаде чест.

— И нека някой изтича да каже на Ибис да приготви храна. Изглеждат гладни.

Амилия се извръщаше към портите, когато срещна погледа на Ариста. Прехапа устна с тъжно изражение.

— Съжалявам — успя да промълви, след което се отдалечи.

Принцесата остана на стълбите, докато конярите разпрягаха и колите се изпразниха. Бежанците се точеха край нея.

— Мелиса! — викна Ариста.

— Ваше Височество — Мелиса направи реверанс.

— О, остави това — тя изтича надолу и прегърна момичето. — Толкова се радвам, че си добре.

— Ти ли си императрицата? — попита момиченце, което Мелиса бе хванала за ръка.

Ариста бе отсъствала от Меленгар за известно време — почти цяла година — но детето не можеше да е на Мелиса. Момиченцето бе на шест или седем. Стоеше на стъпалото край прислужницата на Ариста и се поклащаше неспокойно, притискайки вързоп към гърдите си.

— Това е Мърси — представи я Мелиса. — Намерихме я по пътя за насам — снижи глас и прошепна: — Тя е сираче.

Детето бе някак познато. Ариста бе сигурна, че е виждала момиченцето и преди.

— Не, съжалявам. Не съм императрицата. Казвам се Ариста.

— Може ли да видя императрицата?

— Страхувам се, че не може. Тя е много заета.

Нетърпеливото изражение на детето бе заменено с разочарование.

— Аркадиус каза, че когато отида в Акуеста, трябва да се срещна с императрицата.

Принцесата се вгледа в личицето ѝ за момент.

— Аркадиус? Сега си спомням. Срещнахме се миналата година, нали? — Ариста огледа оставащите бежанци, но старият ѝ учител не бе сред тях. Тогава забеляза раздвижване откъм вързопа. — Какво носиш там?

Преди момичето да отговори, от вързопа надникна главата на миеща мечка.

— Казва се мистър Рингс.

Ариста се приведе и робата ѝ засия с мек розов оттенък. Очите на Мърси се разшириха развълнувано.

— Магия! — възкликна тя. Протегна ръка, сетне спря и погледна нагоре.

— Може да я докоснеш — каза ѝ Ариста.

— Хлъзгаво е — каза тя, прокарвайки пръсти по плата. — Аркадиус също можеше да прави магия.

— Къде е Аркадиус?

Момиченцето не отговори, потръпвайки от студ.

— О, съжалявам! И двете трябва да сте измръзнали. Да влезем вътре.

Оставяйки бледосинята зима зад себе си, те пристъпиха в осветеното от факли фоайе. Воят на вятъра бе пресечен от затръшването на вратите, отекнало в залата. Момиченцето възхитено оглеждаше стълбището, каменните арки и колони. Група бежанци, увити в одеяла, трепереха в очакване да бъдат упътени.

— Ваше Височество — прошепна Мелиса, — открихме Мърси сама на кон.

— Сама? Но къде е… — тя се поколеба, виждайки сведените очи на детето.

— Тя не каза много, но… съжалявам.

Сиянието на робата понамаля, цветът ѝ стана син.

— Мъртъв ли е?

Първо Есрахаддон, сега и Аркадиус.

— Елфите опожариха Гхент — каза Мелиса. — Шеридън и Ерванон ги няма.

— Няма ги?

— Изгоряха.

— Но кулата на Гленморган, Короносната кула…

Мелиса поклати глава.

— Присъединихме се към хора, отстъпващи на юг. Неколцина я видели да пада. Един каза, че приличала на повалена детска играчка. Всичко изчезва — очите на Мелиса се навлажниха. — Те не могат да бъдат спрени.

— Може ли да пусна мистър Рингс да си поиграе? — попита Мърси.

— Какво? О, стига да го държиш под око — каза Ариста. — Тук има куче, което може да го налапа.

Момиченцето постави миещата мечка на пода. Животинчето задуши и внимателно отиде до стената край стълбите, където се впусна в систематично проучване. Мърси го последва и приседна на най-долното стъпало.

— Не мога да повярвам, че Аркадиус е мъртъв.

… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат — без рога всички ще умрат. Думите на Есрахаддон отекваха в главата на Ариста. Предупредителни думи, примесени със слова, чието значение още не разбираше напълно.