Майкъл Съливан - Персепликуис

Мърси се прозина и отпусна брадичка в дланите си. Мистър Рингс шареше по стъпалото, изследвайки света.

— Уморена е — каза Ариста. — Май разливат супа в голямата зала. Искаш ли супа, Мърси?

Момиченцето вдигна глава, усмихна се и кимна.

— Мистър Рингс също е гладен. Нали, мистър Рингс?

Градът бе по-красив от всичко, което Ариста някога бе виждала. Бели сгради, по-високи и от най-високото дърво, по-високи от които и да е съзирани от нея постройки, протегнали изтънчени снаги към небосклона. Зелени и сини флагове се вееха от върховете им. Път, достатъчно широк за четири карети, прав като копие и покрит с гладки камъни, отвеждаше в града. По него се движеха множество коли, карети и двуколки. Нямаше стени или порта, които да забавят движението им. Нямаше караулка, пред която да спират. Градът бе лишен от кули, барбакан или ров. Стоеше оголен и красив — безстрашен и горд, защитаван само от две лъвски скулптури. Обширността му бе трудна за възприемане, трудна за осмисляне. Цели три хълма заемаше, обгърнал обширната долина, из която лъкатушеше река. Прекрасно място — и тъй познато.

Ариста, трябва да си спомниш.

Чувстваше неотложност, неприятно усещане в стомаха си, тръпки по гърба. Трябваше да напрегне ум, да разреши загадката. Тъй малко време оставаше, но подобна гледка не можеше да бъде забравена. Беше я виждала и преди.

Била си тук.

Невъзможно. Подобно място не би могло дори да съществува. Това беше сън, илюзия.

Довери ми се. Била си тук. Вгледай се внимателно.

Ариста клатеше глава. Бе нелепо… и все пак… реката… начинът, по който се виеше край основата на северния хълм. Да, хълмът. Хълмът изглеждаше познат. И пътят — не тъй широк. Бил е погребан. Помнеше да го намира в тъмното. Помнеше да се чуди как ли се е озовал тук.

Да, била си тук. На хълма, погледни Агуанон.

Ариста не разбираше.

Северният хълм, погледни храма на върха.

Тогава го забеляза. Да, познато беше, но в паметта ѝ изглеждаше по различен начин. Бе натрошено, повалено, почти погълнато от пръстта, но бе същото. Ариста бе била там и споменът я ужасяваше. Нещо лошо ѝ се беше случило на това място. Едва не бе умряла на този хълм сред пръснатите отломки, сред руините на раздробени колони и пукнати плочи. Бе направила нещо, нещо ужасно, накарало я да скубе влажната трева и да моли Марибор за прошка.

Най-сетне Ариста разбра къде се намираше и какво вижда.

Това е. Това бе моят дом. Иди там, копай, намери гроба, донеси рога. Стори го, Ариста. Трябва! Няма време! Всички ще умрат! Всички ще умрат! ВСИЧКИ ЩЕ…

Ариста се събуди с писъци.

— Махни се от пътя ми! — викна Ейдриън, гласът му отекнал по коридора. Стоеше само на няколко фута от стражника. Двамата пазачи от другия край на коридора дотичаха. Чу дрънченето на ризниците им, празните ножници ги удряха по бедрата. И двамата спряха на един размах от него.

— Това е тешлорът — предупреди шепнешком единият. Запречилият вратата войник не отстъпваше. Ейдриън усещаше напрежението, страхът и неувереността, но също така и лоялността, която го караше да отстоява позицията си. По принцип уважаваше подобни качества, но не и сега. Мъжът представляваше пречка.

Зад него изскърца врата.

— Какво става? — запита сънен женски глас.

Ейдриън погледна натам. Беше Амилия. Тя пристъпи напред, като потърка очи и се замъчи да привърже робата си.

— Трябва да говоря с императрицата — изръмжа той. — Кажете им да отстъпят.

— Посред нощ е! — възкликна шепнешком тя. — Не можете да я видите. Ако искате, ще уредя среща сутринта, но трябва да ви предупредя, че Нейно Високопреосвещенство е много заета. Новините…

Ейдриън хвана дръжките на мечовете си. Тримата войници се напрегнаха и всички, без постовия пред вратата, отстъпиха крачка назад. Мъжът пред него постави ръка на оръжието си, но не го изтегли.

Хладнокръвен е , помисли си Ейдриън и пристъпи още по-близо. Носовете им едва не се докосваха.

— Махни се от пътя ми.

— Ейдриън? Какво правиш? — този път разнеслият се глас принадлежеше на Ариста.

— Отивам на аудиенция при императрицата — процеди той през зъби. Извърна глава и видя принцесата да напуска стълбището. Както винаги в последно време, носеше Есрахаддоновата роба, понастоящем приела убит син цвят, отразяваща светлината на факлите по стените. — Заключили са го. Дори не ме пускат да го видя — каза ѝ Ейдриън.