Майкъл Съливан - Персепликуис

— Ройс?

— Не искаше да отвлича императрицата, но щеше да направи всичко, за да си върне Гуен. Трябва да му дадат медал за убийството на Салдур и Мерик — Ейдриън въздъхна. — Гуен умря в ръцете му и той не мислеше ясно. Изобщо не е искал да нарани Модина. Открих, че го държат в северната кула. Не мисля, че тя изобщо знае. Така че ще ѝ кажа. Не се опитвайте да ме спрете.

— Няма да го сторя — каза Ариста. — Аз също трябва да я видя.

— За какво?

Принцесата изглеждаше неловко.

— Сънувах кошмар.

— Какво?

— Никой няма да вижда императрицата тази нощ! — заяви твърдо Амилия. Още шестима войници се появиха, тичайки към тях. — Ако трябва, ще вдигна цялата стража!

Ейдриън погледна към секретарката.

— Смятате, че те ще ме спрат?

— Вратата е залостена отвътре — каза постовият. — Дори и да ни надвиете, пътят ви ще е запречен от половинфутов солиден дъб.

— Това няма да е проблем — увери го Ариста. — Но трябва да те предупредя, че няма да нося отговорност за раните от хвърчащи отломки.

Робата ѝ засия. Излъчваше сива светлина, която засия бавно, измествайки сенките на факлите. Ейдриън усети лек вихър в коридора. Носеше се топъл ветрец, който се завърташе около Ариста като малък циклон, развял полите на робата и косите ѝ.

Амилия се взираше ужасена.

— Отвори вратата, Амилия, или ще я откъртя.

Секретарката сякаш щеше да запищи.

— Пусни ги, Джерълд — чу се глас от другата страна на вратата.

— Ваше Високопреосвещенство?

— Да, Джерълд. Не е заключено. Пусни ги.

Пазачът хвана халката и бутна. Вратата се отвори, разкривайки мрака на имперската спалня. Амилия не каза нищо. Дишаше по-учестено от обичайното, стиснала юмруци. Ейдриън влезе първи, следван от Ариста. Амилия и Джерълд също влязоха.

В спалнята беше студено. Камината бе тъмна, единствената светлина идваше от отворения прозорец. Завесите му се вееха около него, танцувайки на лунната светлина като призраци. Облечена в нощницата си, императрица Модина седеше на пода и се взираше към звездите. Бе застанала на колене, отпуснала ръце в скута си. Изпод белия лен около нея се подаваха боси нозе. Русата коса се сипеше сплетена по гърба ѝ. Много приличаше на момичето, което Ейдриън бе видял под Търговската арка в Колнора.

— Арестуваха Ройс — каза ѝ Ейдриън. — Заключили са го в килия в кулата.

— Зная.

— Знаеш? — невярващо каза той. — Откога…

— Аз наредих.

Боецът изумен се взря в нея.

— Тракия… тоест, Модина — рече тихо той. — Не разбираш. Той не е искал да те нарани. Сторил го е, защото не е имал избор. Опитвал се е да спаси човека, когото обичаше повече от всичко на света. Как можа да му причиниш това?

Накрая тя се обърна:

— Някога губил ли си единствения човек на света, който значи нещо за теб? Да си го гледал как умира, знаейки, че вината е твоя?

Ейдриън не каза нищо.

— Когато баща ми бе убит — продължи тя — помня, че дишането почти ми причиняваше болка. Не само бях изгубила баща си, сякаш целият свят бе загинал, но някак аз бях пропусната. Просто исках всичко да свърши. Бях уморена. Исках болката да спре. Ако имах възможността — ако не бяха ме отвели, ако не бяха ме затворили — щях да се хвърля във водопада.

Тя се обърна и отново изгледа Ейдриън.

— Повярвай ми, грижат се добре за него — поне доколкото той ще позволи. Ибис му приготвя вкусни гозби, които той не яде. Сещаш ли се за по-подходящо място за Ройс в момента?

Раменете на Ейдриън се отпуснаха, ръцете му увиснаха отстрани.

— Поне може ли да го видя?

За момент Модина се замисли.

— Да, но само ти. В сегашното си състояние той би бил заплаха за другите. Но не съм сигурна дали ще те чуе. Можеш да го посетиш на сутринта — тя се приведе, за да види Амилия. — Ще се погрижиш ли да получи достъп?

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Добре — рече императрицата, сетне погледна към Ариста. — Кажи сега какво има, което не може да почака до сутринта.

Принцесата на Меленгар пристъпваше от крак на крак, кършейки ръце пред себе си. Робата ѝ бе тъмносиня. Плъзна поглед по Ейдриън, Амилия и дори Джерълд, застанал сковано край вратата. Когато очите ѝ отново се върнаха на Модина, Ариста рече:

— Струва ми се, че зная как да спрем елфите.

Ейдриън тъкмо бе слязъл на третия етаж, където неколцина хора се прибираха по стаите си след утихването на виковете. Зърна Дигън Гаунт. Бившият лидер на националистите стоеше по нощна риза и надничаше нагоре с едновременно любопитно и раздразнено изражение. Ейдриън го виждаше за пръв път след освобождаването им от затвора. Вратът и носът му бяха тесни, а устните толкова тънки, че почти възникваше съмнение за съществуването им. По челото му имаше гънки, а линиите около очите му говореха за труден живот. По стойката му Ейдриън можеше да види, че той не се чувства удобно в собствената си кожа. Имаше занесен поглед, двудневна брада и щръкнал кичур коса. Ако трябваше да гадае, Ейдриън щеше да го определи като невзрачен поет. Изобщо не приличаше на имперски наследник.