Майкъл Съливан - Персепликуис

Ейдриън продължи да се взира, но започна бавно да кима.

— Чакал си, нали? Седял си си тук, облегнат на стената, чакайки — чакайки да се появя.

— Ако случайно си забравил, арестуваха ме. Намирам се в килия. Няма много други неща за правене.

Ейдриън изсумтя.

— Какво?

Боецът се изправи. Трябваше му движение. Нямаше много място, но все пак закрачи между стената и вратата. Три стъпки и обратно.

— И кога ще го направиш? Щом си тръгна? Тази нощ? А какво мислиш за едно хубаво сутрешно самоубийство? А, Ройс? Може да се направиш на романтичен и да го сториш едновременно с изгрева или предпочиташ полунощната драма?

Ройс се намръщи.

— Как ще го направиш? Китките? Шията? Ще предизвикаш пазача, когато ти донесе вечеря? Ще го напсуваш? Или ще предизвикаш още по-голям смут? Ще се отправиш към спалнята на Модина и отново ще застрашиш живота на императрицата. Ще откриеш някой млад идиот, едър, някой с огромно его. Ще извадиш острие, нещо малко, не много заплашително. Той ще изтегли меча си. Ти ще се престориш, че нападаш — но той няма да знае, че се преструваш.

— Не бъди такъв.

— Такъв? — Ейдриън спря и се извъртя към него. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — А какъв очакваш да бъда? Смяташ, че трябва да съм… какво? Може би радостен? Смяташ, че не трябва да имам нищо против? Мислех те за по-силен. Ако някой може да оцелее…

— Точно това е — не искам! Винаги съм оцелявал. Животът е като побойник, който се забавлява, като проверява колко унижение можеш да понесеш. Заплашва да те убие, ако не ядеш кал. Отнема всичко, за което те е грижа — не защото иска твоето или защото се нуждае от него. Прави го, за да види как ще го приемеш. Оставих се да бъда тормозен още от дете. Направих всичко, което той изискваше от мен, за да оцелея. Но постепенно осъзнах, че има граници. Ти ми показа това. Има само определен предел, който съм склонен да понеса. Няма да търпя повече. Няма да ям кал, само за да оцелея.

— Значи аз съм виновен? — Ейдриън отново се отпусна на матрака. Остана там за миг, прокарвайки ръка през косата си, сетне каза: — Ти не си единственият, комуто тя липсва. Аз също я обичах.

Ройс вдигна глава.

— Не по този начин. Знаеш какво имам предвид. А най-лошото е… — гласът му трепна. — Вината наистина е моя и ще ми остане. Помисли ли за това? Ти беше прав. Каза да не приемаме мисията на ДеУитт, но аз те убедих. „Да напуснем Далгрен, тази битка не ни касае“, каза ти, но аз те накарах да останеш. „Не можеш да надвиеш Мерик“, каза ми, затова се зае да ме защитиш. Каза ми, че Дигън Гаунт ще е задник — и се оказа прав и за това. Заради мен не стори онова, което знаеше, че е правилно. Влачех те със себе си, докато се опитвах да получа изкупление пред паметта на мъртъв баща. Заради мен Гуен вече я няма. Унищожих малкото добро в живота ти, опитвайки се да постигна нещо, което в крайна сметка не значи нищо.

— Аз не съм героят, който спасява кралството и получава момичето. Животът не е такъв — Ейдриън се изсмя горчиво. — Най-сетне ми показа това, друже. Мда. Животът не е приказка. Героите не яздят бели коне, доброто невинаги побеждава. Просто… предполагам съм искал нещата да стоят така. Не мислех, че от това убеждение би произлязло нещо лошо. Нямал съм си и представа, че ти и Гуен ще трябва да платите за това.

— Вината не е твоя — каза му Ройс.

— Повтори го още милион пъти и може да ти повярвам. Само дето това няма да се случи, не е ли така? Вече няма да те има, за да ми го напомняш. Ще се предадеш. Това също ще бъде по моя вина. По дяволите, Ройс. Имаш избор. Зная, че нещата не изглеждат така, зная, че съм глупак, вярващ в измислен свят, където добрини се случват на добрите хора, но зная и следното. Или може да поемеш към мрак и отчаяние, или към добродетел и светлина. От теб зависи.

Ройс рязко вдигна глава и се вгледа в него, на лицето си имаше шокирано изражение. То бавно преля в подозрение.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Как го правиш? — настоя Ройс. За пръв път от влизането си в килията Ейдриън видя стария Ройс — студен, мрачен и ядосан.

— Кое?

— За втори път цитираш Гуен — първия път на моста, а сега това. Същото нещо ми каза и тя веднъж.

— А?

— Разчиташе дланта ми и ми каза, че в живота ми имало разклонение — време на избор. Трябвало да избера дали да поема към мрак и отчаяние или към добродетел и светлина. Каза още, че това щяло да бъде предшествано от мъчително изживяване — смъртта на един от най-обичните ми хора.