Майкъл Съливан - Персепликуис

Първият се случил преди да е роден. Баща му разказа историята на тринадесетия му рожден ден, денят, в който бе усвоил първия дял от Тек’чин. Обясни как с майка му пътували сами, когато били нападнати от четирима разбойници. Баща му бил склонен да им даде конете, кесията и дори бижутата на съпругата си. Но видял как поглеждат към Белинда. Зърнал глада в очите им, докато те си шепнели нещо. Графът убил двама, наранил третия, а четвъртият си плюл на петите. Баща му бе получил белег, дълъг почти цял фут.

Вторият се случи, когато Моувин бе на десет. Бяха дошли в Акуеста за Зимния фестивал и графът на Тремор се бе разгневил, когато Пикъринг бе отказал да участва в съревнованието с мечове. Тремор знаеше, че дори и да спечели, щеше да бъде смятан за втори, затова бе предизвикал Пикъринг на дуел. Бащата на Моувин бе отказал. Тогава графът на Тремор грабнал Белинда и я целунал пред целия двор. Тя го ударила и се отскубнала. Посягайки да я сграбчи, той раздрал деколтето ѝ. Тя паднала на пода, плачейки. Моувин помнеше кристално ясно как баща му бе изтеглил меча си и казал на сина си да придружи майка си до стаята им. Не уби съперника си — задоволи се да му отсече ръката.

И все пак бе лесно да види как се разпространяваха историите. Дори той можеше да види колко е красива Белинда. Но сега за пръв път забеляза сивото в косата ѝ и бръчките по лицето. Винаги стоеше изпъната, но сега се бе привела напред, като че притисната от невидима тежест.

— Не те виждам много — каза тя. — Къде беше?

— Никъде.

Очакваше я да настоява, да го разпитва. Зачака, но тя само кимна. Това ѝ поведение го притесняваше.

— Канцлер Нимбус се отби по-рано. Искаше да те уведоми, че императрицата свиква среща следобед и че трябва да присъстваш.

— Зная. Олрик вече ми каза.

— Каза ли и за какво ще е?

— Ще е свързано с инвазията, убеден съм. Ще иска да поведе всеобща атака. Олрик подозира, че тя ще използва кризата, за да изиска Меленгар да се присъедини към империята.

— Какво ще направи Олрик?

— Какво може да стори? Олрик не е крал без кралство. Трябва да те предупредя, че възнамерявам да се присъединя към него. Ще събера каквито хора са му останали, ще оформя войска и ще я поведа.

Отново мълчаливото, покорно кимване.

— Защо правиш това? Ако само преди месец бях казал, че ще отида на война, още щеше да ми надуваш главата.

— Преди месец беше моят син, днес си граф Пикъринг.

Видя я да стиска шала с побелели кокалчета, стиснала устни, вкопчила се за рамката с другата ръка.

— Може и да е оцелял — каза Моувин. — И преди се е справял в напрегнати ситуации. Има шанс да си е пробил път. С меча му никой не може да го победи — дори Брага.

Устните ѝ затрепериха, очите ѝ станаха безжизнени.

— Ела — рече тя и изчезна от прага. Той я последва към стаята ѝ. В нея имаше три легла. С всички тези бежанци в двореца мястото не достигаше. Камерхерът бе сторил всичко по силите си, за да ги подреди по ранг, но възможностите му не бяха неограничени. Моувин бе в една стая с Олрик, към тях се присъедини и Денек. Знаеше, че майка му споделя стаята си със сестра му Ленар, както и с лейди Аленда Ланаклин от Глъстън. В момента и двете ги нямаше.

Помещението можеше да се побере в единия ъгъл на спалнята ѝ у дома. Леглата бяха малки. Отгоре им бяха метнати украсени с рози кувертюри. Пропусканата от прозорците светлина бе замъглена през белите пердета, което придаваше на стаята потискащ вид. Атмосферата бе като на погребение. На скрина зърна познатата статуетка на Новрон, която преди стоеше в параклиса им. Полубогът седеше на трона си, вдигнал едната си ръка във властен жест. Край него гореше салифанова свещ. Пред тях на пода бе положена възглавницата от леглото ѝ, върху която все още личаха следите от коленете ѝ.

Майка му отиде до гардероба и извади дълъг вързоп. Обърна се и го протегна. В движенията ѝ се долавяше тържественост, очите ѝ бяха сериозни. Той погледна вързопа — дълъг и тънък, пристегнат със зелена копринена панделка, от онези, с които Ленар си връзваше косата. Одеялото приличаше на саван върху мъртвец. Моувин не искаше да го докосва.

— Не — неволно каза той, отстъпвайки крачка назад.

— Вземи го — каза тя.

Вратата се отвори рязко.

— Не искам да ида сама — казваше Аленда Ланаклин, докато двете със сестра му влизаха. Жените също бяха облечени в тъмни консервативни рокли. Ленар носеше чиния с храна, а Аленда държеше чаша. — Нелепо е. Аз дори не го познавам. О… — двете спряха.