Майкъл Съливан - Персепликуис

Моувин бързо взе вързопа. Не го погледна и бързо пое към вратата.

— Съжалявам — каза Аленда. Взираше се в него, по лицето ѝ бе изписана тревога.

— Извинете ме, дами — промърмори Моувин и мина край тях. Беше вперил очи в пода.

— Моувин? — викна подире му Аленда.

Чу стъпките ѝ и спря, но не се обърна.

Усети я да докосва ръката му.

— Съжалявам.

— Вече каза това.

— То беше за прекъсването.

Тя се притисна към него и го целуна по бузата.

— Благодаря ти — каза той. Тя се мъчеше да се усмихне, макар по бузата ѝ да се стичаше сълза.

— Майка ти не е яла. Почти не излиза от стаята. Ленар и аз отидохме да ѝ вземем нещо.

— Много мило.

— Добре ли си?

— Аз би трябвало да те попитам това. Аз изгубих баща си, но ти се лиши от баща и двама братя.

Тя кимна и подсмъркна.

— Опитвах се да не мисля за това. Прекалено много е. Всеки е изгубил някого. Вече не можеш да заговориш, без хората да си изплачат очите — смееше се и плачеше едновременно. — Виждаш ли?

Той се протегна и избърса сълзите ѝ. Страните ѝ бяха удивително меки, влагата ги караше да сияят.

— За какво си говорехте с Ленар?

— О, това ли? — тя звучеше посрамена. — Ще прозвучи глупаво.

— Може би точно глупост е нужна сега — направи физиономия и ѝ намигна.

Тя се усмихна, този път по-лесно.

— Хайде — каза той, хващайки я под ръка и повеждайки я по коридора. — Разкрий ми ужасната тайна.

— Не е тайна. Просто исках Ленар да дойде с мен на срещата с брат ми.

— Майрън?

Тя кимна.

— Малко съм изнервена — всъщност дори ужасена. Как да обясня защо не съм си правила труда да го посетя?

— Защо не си го правила?

Тя сви рамене полузасрамено.

— Трябваше, зная. Но… той беше непознат. Ако само татко ме бе завел, но той не го стори. Изглежда искаше да забрави за съществуването на Майрън. Смятам, че се срамуваше от него — изглежда и аз съм прихванала нещо от това.

— А сега?

— Сега ме е страх.

— От какво?

— От него.

— Страх те е от Майрън ? — той се закикоти, но спря рязко, виждайки сериозността в очите ѝ.

— Знаех си, че ще ме помислиш за глупава!

— Просто говорим за Майрън, а той…

— Той вече е маркиз! — възкликна тя. — Сега той е главата на семейството ми. По закон трябва да правя каквото нареди той, да се омъжа за когото той посочи. Ами ако ме мрази? Ако реши да накаже мен за трудностите, които е трябвало да търпи? Живяла съм в замък със слуги, които ме къпеха, обличаха и хранеха. Посещавала съм турнири, балове и пикници. Носила съм коприна, дантели, прекрасни рокли и бижута. Докато той… — тя спря. — На четиригодишна възраст Майрън бе пратен в Уиндското абатство. Бил е принуден да обработва земята, да носи груба вълна, да не ходи никъде и да не вижда никого — дори семейството си. Сега всички те са мъртви, освен мен. Естествено, че ме мрази. Защо да не го прави? Върху мен ще излее цялата си болка и гняв. Ще ме лишава, точно както са лишавали него. Ще ме отпрати, лишавайки ме от титлата ми и оставяйки ме без пари. И… и… аз не мога да го виня.

Тя погледна към Моувин, объркана.

— Какво? Какво?

— Как е Ройс? — попита Ариста, докато двамата с Ейдриън сядаха заедно близо до края на масата. Нямаше табелки с имена, така че Ейдриън си нямаше представа къде трябва да седне. Погледна въпросително към принцесата, но тя само сви рамене.

— Не е добре, но кой ли е напоследък? — погледна към Олрик, седнал срещу Ариста, сетне към Моувин, настанил се до своя крал. — Съжалявам за баща ти — рече боецът.

Моувин отвърна с едва доловимо кимване. Ариста се пресегна през масата и пое ръката му. Не каза нищо, но погледна в очите му, усмихвайки се слабо.

— Ето това е разликата — рече Моувин. — Аз губя близък и хората ме утешават. Ройс губи близък и цели градове се евакуират — усмихна се тъжно. — Добре съм, наистина. Баща ми живя щастливо, съпругата му бе най-красивата жена в кралството, отгледа четири деца, надживя едно, умря в битка, защитавайки дома си. Бих се надявал да се справя и наполовина толкова добре.

— Трудно е да си представи човек, че някой би могъл да пробие черупката на Ройс — отбеляза крал Олрик.

Само няколко години бяха минали, откакто Ейдриън за пръв път бе срещнал Олрик. Той, Ройс и впоследствие Майрън се бяха лутали три дни из меленгарските хълмове след смъртта на крал Амрат. Сякаш бе вчера, но Олрик изглеждаше остарял с десетилетия. Очите му показваха зрялост, а момчешкото лице бе изчезнало, изместено от гъста брада. Вече приличаше на баща си — сух и мрачен. Челото му още носеше малкия белег — спомен от деня, в който едва не бе умрял, когато бяха заврели лицето му в калта.