Майкъл Съливан - Персепликуис

— Тя беше забележителна жена — обясни Ейдриън.

— Ще ми се да я бях срещнала — рече Ариста, отпускайки се назад.

— Бихте харесали Гуен, тя имаше високо мнение за вас. Тя беше — Ейдриън поспря — уникална.

Бяха се събрали в залата за пиршества — най-голямата зала в двореца. Четирите камини изпълваха помещението с топлина и оранжево-червено сияние. Над всяка огромна камина бяха окачени редици щитове и мечове. Тридесет и два флага с емблемите на всички благороднически родове в Аврин висяха от тавана. Бяха добавени петте, липсвали при предишното посещение на Ейдриън. Ланаклин от Глъстън, Хестъл от Бернум, Екзитър, Пикъринг от Галилин и коронованият сокол на червен фон, принадлежащ на Есендън от Меленгар — всички те бяха заели полагащите им се места.

Масата, на която изчакваха, бе единствената в помещението. Поставена в средата на стаята, тя бе по-дълга от бара в „Розата и бодилът“, по девет стола бяха подредени от двете ѝ страни. В единия ѝ край се издигаше самотно кресло. Това бе същата зала, в която на пиршеството Ейдриън се преструваше на благородник. И сега се чувстваше не на място, защото помещението започваше да се изпълва с останалите поканени — все аристократи.

Познаваше повечето от лицата. Арманд, крал на Олбърн, се настани близо до горния край на масата. Синът му, принц Рудолф, седна от дясната му страна. За да не остане по-назад, Фредрик, крал на Галеаннон, се настани отсреща. Крал Винсънт от Маранон седна през два стола от Фредрик, карайки Ейдриън да се зачуди за евентуални проблеми между граничещите кралства. Не всички бяха крале. Сър Елгар, сър Муртас и сър Гилбърт, както и сър Бректън, носещ златния шарф на новата си маршалска служба, влязоха заедно.

Прислужници започнаха да наливат вино. Незаети бяха още седем места, както и централното такова, където никой не се осмели да седне. Ейдриън отпи от бокала пред себе си и сгримасничи.

— А, да — спомена Ариста. — Не обичаш виното, нали?

Ейдриън постави обратно чашата с все още презрително изражение.

— Вероятно е много добро — каза той. — Просто на мен ми изглежда като развален гроздов сок. Но не бива да се забравя, че съм отраснал с бирата на Армигил.

Старият наставник на Ейдриън, нелепо гърчавият имперски канцлер — Нимбус, влезе заедно с Амилия. Двамата седнаха от двете страни на креслото. Появи се и Дигън Гаунт, който изглеждаше заблуден. Носеше скъп жакет и контешки панталони, както и обуща с катарами. Нищо от изброеното не му отиваше. Ейдриън не можа да потисне асоциацията с пуделчето на херцогинята на Рочел, което тя обличаше в шити му по мярка дрешки. Гаунт три пъти обиколи масата, преди да се спре на стола две места след Моувин и едно от сър Елгар — и двамата изгледани от него с подозрение.

Влязоха още двама мъже. Първия не познаваше, тежък старчок с плешива глава и увиснали бузи. Носеше дълга великолепна одежда със сребърни копчета и копринена риза с жабо. Следваше го по-младо, но и по-дебело негово копие. Него Ейдриън разпозна. Това беше Космос ДеЛур, най-богатият мъж в Аврин, главата на гилдията Черен диамант. Другият мъж трябваше да е баща му, Корнелиус, неофициалният лидер на Делгос.

Останаха два стола.

Няколко разговора протичаха едновременно. Ейдриън се опитваше да ги проследи. Наклонени глави, разбиращи усмивки, коси погледи, мърморене, шептене. Долавяше само откъслечни думи. Най-често дочуваше дискусии за императрицата. Мнозина от присъстващите я бяха виждали само в нощта преди финала на турнира, когато бе направила кратката си, но драматична поява, и сетне, когато ѝ се бяха клели във вярност след бунта. Това щеше да е първата им аудиенция с нея.

Прогърмяха тромпети.

Разговорите спряха, главите се извърнаха и всички се изправиха при влизането на императрицата. Нейно Високопреосвещенство Модина Новронска прекоси сводестия вход, наистина изглеждаща като дъщерята на бог. Носеше черна рокля, бродирана с разноцветни нишки и украсена с диаманти, рубини и сапфири. Шията ѝ красеше яка във формата на калианска лилия. Ръкавите ѝ бяха набрани около китките, на гърдите ѝ си почиваше перлена огърлица. Зад нея се влачеше дълга черна кадифена мантия с имперския герб. Дните на молби за плат пред надути чиновници бяха отдавна отминали.

Жената, която Ейдриън виждаше пред себе си, носеше лицето на Тракия Ууд, но не бе малкото момиче, което беше измъкнал от колнорските боклуци. Вървеше изправена, отметнала рамене и вирнала брадичка. Не погледна никого, нито извъртя главата си предварително — взорът ѝ бе насочен в посоката, в която вървеше. Крачеше бавно, елегантно, в траектория, позволяваща на шлейфа да се изправи.