Майкъл Съливан - Персепликуис

— Това някакви приказки ли са, Бректън? — попита Муртас. — Гиганти, чудовища, мъгли и елфи? Кои са били тези разузнавачи? Дърти бабички?

Думите му накараха Елгар и Гилбърт да се закикотят, а Рудолф се усмихна.

— Бяха добри мъже, сър Муртас, не ви подобава да говорите зле за храбрите покойници.

— Тъгувам за изгубените животи — каза крал Арманд. — Но наистина, Бректън, убиваща хора мъгла? Правите от тях най-големия ни кошмар, като че всяка приказка за чудовище, призрак или дух се заражда в гората отвъд Нидвалден. В крайна сметка това са само елфи. А вие ги карате да звучат като някакви неуязвими богове, които…

Гласът долетя от прага и всички глави се извърнаха към влезлия в залата възрастен мъж. Трудно бе да се посочи кое точно привлече веднага вниманието на Ейдриън, тъй като толкова много неща бяха потресаващи. Косата му започваща доста над олисялото чело, стигаше до коленете му. Бе отминала отсенките на сивото и бялото, изглеждайки почти морава, като загниващ картоф. Устата му бе лишена от устни, очите му нямаха вежди, а страните му бяха сбръчкани. Одеждите му преливаха в пурпурно, златно и червено — стелещи се пищно, докато той крачеше с размахани ръце, подпирайки се на висок жезъл. Яркосините очи неуморимо оглеждаха стаята, без да се спират върху нищо или никого. Брадичката му, изопната от ухилената му отворена уста, разкриваше изненадващо пълен комплект зъби, показани в безмълвно веселие.

Следваха го двама не по-малко привличащи погледа пазачи. Носеха златни нагръдници над ризи на червени, морави и жълти райета с дълги маншети и широки ръкави. Панталоните им бяха в тон, стигащи точно до коляното, откъдето започваха дълги раирани чорапи. Носеха сребърни ширити и пискюли през гърдите си. Лицата им бяха скрити от златни крилати шлемове. Въоръжението им също бе необичайно — дълги алебарди със сложно украсени двойни остриета, които те притискаха плътно към тялото си с една ръка, а с другата ги придържаха, вдигнали я високо напряко гърди.

Телохранителите спряха в съвършен синхрон, удряйки пети със звучно изтракване. Старецът продължи напред, приближавайки се към Модина. Спря пред нея, забивайки жезъла си в пода.

— Простете, Ваше Високопреосвещенство — обяви мъжът с гръмък глас и се поклони в изящен поклон, позволил му да демонстрира допълнително великолепието на одеждите си. — Няма достатъчно извинения, които да изразят тъгата ми за невъзможността да пристигна в уреченото време, но уви, бях непоправимо забавен. Надявам се да простите на един немощен старец.

Модина се взираше в него с неразгадаемо изражение. Не каза нищо.

Старецът зачака, пристъпвайки, накланяйки глава на различни страни.

Модина хвърли поглед към Нимбус.

— Патриарх Нилнев — обърна се към него канцлерът, — заемете мястото си, ако обичате.

Патриархът погледна към Нимбус, сетне отново върна взор към Модина. Кимна с любопитно изражение, отиде до празния стол, потраквайки с жезъла при всяка стъпка. Седна.

— Патриарх Нилнев — рече Бректън, — ще разясните ли думите си, с които прекъснахте крал Арманд?

— Цитирах древен текст: „И ето, горските богове ловуват Човека. Смърт не ги сещава, времето не ги разваля. Първородни крале, неоспорими господари, човечеството пред вас трепери.“ — изрече думите благоговейно и поспря, преди да продължи. — Древните текстове ясно говорят за силата на елфите. Толкова много време е отминало, тъй много прах е застлала годините, че човекът е забравил какъв бе светът преди появата на нашия повелител Новрон. Цялата земя, всеки хълм и долина, била тяхно владение. Те били първородните, най-великите обитатели на Елан. Забравили сме, защото чудото на Новрон е сторило подобна амнезия възможна. Преди идването му, елфите са били неуязвими.

— Простете, Ваше Светейшество — заговори сър Елгар, гласът му като мечи рев. — Но това са дрънкотевини. Елфите са немощни като жени и тъпи като добитък.

— Прекосявал ли си Нидвалден, сър Елгар? Някога виждал ли си истински представител на Ериванската империя? Или говориш за онези, които наричаме мир ?

— Какво е мир ?

— Мир — или каз , както ги наричат калианците — са онези мръсни създания, които доскоро скверняха улиците из Апеладорн. Онези гърчави гнусни абоминации с изострени уши и наклонени очи, в чиито вени тече смес от човешка и елфическа кръв. Те са останките от древен завоюван народ и имат толкова общо с елфите, колкото ти със златната рибка. Елфите и хората не могат да живеят заедно. Провидението е отсъдило те да бъдат непримирими врагове. Смесването на кръвта им представлява афронт към Марибор и Феррол, затова гневът на боговете ги е застигнал. Не бива да се съди за елфите по един мир .