Майкъл Съливан - Персепликуис

— Какво става там? — запита Гаунт някакъв преминаващ прислужник.

— Някой искаше да види императрицата, сър. Вече приключи.

Гаунт не изглеждаше убеден.

Ейдриън не възнамеряваше да се срещнат точно така. Изчакваше, давайки и на двама им време да се възстановят. Сетне отлагаше срещата заради нерви. Искаше тя да протече добре, да бъде идеална. Сега ситуацията далеч не бе такава, но ето че стояха лице в лице и не можеше да се отдалечи.

— Привет, господин Гаунт. Аз съм Ейдриън Блекуотър — рече той, покланяйки се.

Поздравът на Гаунт бе придружен от сбърчен нос, сякаш подушил нещо лошо. Критично огледа Ейдриън, сетне се намръщи.

— Мислех, че ще си по-висок.

— Съжалявам — извини се Ейдриън.

— Предполага се, че ще си мой слуга, нали? — попита Дигън. Започна да обикаля около Ейдриън в бавни, мързеливи кръгове, намръщил вежди.

— Всъщност съм твой телохранител.

— Колко се очаква да ти плащам за тази привилегия?

— Не искам пари.

— Не? А какво тогава? Искаш да те направя херцог или нещо от сорта? Затова ли си тук? Хората изникват от нищото, когато имаш пари и власт. Така де, аз изобщо не те познавам, а ти идваш и молиш за привилегии, още преди да съм станал император.

— Не става дума за това. Ти си Наследникът на Новрон, а аз съм Пазител на Наследника, точно както баща ми преди това. Това е… традиция.

— Аха — Гаунт стоеше прегърбен, засмукал устни за миг, преди да ръгне малкия си пръст в устата, ползвайки го като клечка за зъби. След няколко минути се отказа от усилията си да улови остатъка от храна. — Добре, ето какво не разбирам. Аз съм наследникът. Това ме прави глава на империята и глава на църквата. Дори съм отчасти бог, ако съм схванал правилно — пра-пра-правнук на Марибор или някаква си вещица, или каквото е там. Ако ще съм император и ще си имам цял дворец пазачи и армия, които да ме пазят, за какво си ми ти?

Ейдриън не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Гаунт беше прав. Ролята му на телохранител имаше значение само докато наследникът се криеше.

— Това е нещо като семейна традиция, която не бих искал да наруша — каза най-сетне. Дори и на него самия думите прозвучаха глупаво.

— Бива ли те с меч?

— Доста.

Гаунт се почеса по брадичката.

— Е, щом няма да ми искаш нищо, глупаво би било да не те взема. Добре, ще бъдеш мой слуга.

— Телохранител.

— Все тая — Гаунт махна с ръка към него, сякаш пропъждаше нагла муха. — Аз ще се връщам в леглото. Ти може да останеш пред вратата ми и да пазиш, ако искаш.

Гаунт се оттегли, а Ейдриън зачака отвън, чувствайки се определено глуповато. Нещата не се развиха според очакванията му. Не успя да впечатли Гаунт, а самият Гаунт на свой ред също не го впечатли с нищо. Не знаеше какво точно бе очаквал. Може би си бе мислил, че Дигън ще представлява въплъщение на добродетелния бедняк. Човек с непоколебим интегритет, пример за просветеност, стремящ се към съвършенство. Със сигурност стандартите му бяха височки, но все пак Гаунт бе отчасти бог. Вместо това от самата му близост на Ейдриън му се щеше да се изкъпе.

Облегна се на стената, оглеждайки тихия коридор.

Това е нелепо. Какво правя?

Отговорът бе очевиден — нищо. Но нямаше нищо за правене. Бе пропуснал възможността си и сега бе безполезен.

Отвътре долетя хъркането на Гаунт.

На сутринта Ейдриън завари Ройс да седи на пода на килията си, облегнал гръб на стената и вдигнал едното си коляно. Бе отпуснал десницата си отгоре му и тя висеше. Носеше само черната си туника и панталони. Ботушите и коланът липсваха. Босите му стъпала бяха почернели от мръсотия. Отметнатата му назад глава позволяваше да се види едноседмичната четина, плъзнала по врата, брадичката и бузите му. Сламки се бяха заплели в косата и дрехите му. Но на коляното си бе поставил спретнато сгънат, изрядно чист шал.

Не погледна към влезлия. Не спеше — никой не можеше да се приближи към Ройс, без последният да се събуди — но по-очевидно, очите му бяха отворени. Взираше се в тавана, без да го забелязва.

— Хей — каза Ейдриън, прекрачвайки прага.

Пазачът затвори вратата зад него. Чу го как заключва отново.

— Викнете, когато приключите — каза на Ейдриън.

Килията имаше малко прозорче близо до тавана, хвърлящо квадратно петно светлина на ъгъла между пода и тавана. Две чаши — вода и вино — и купа бульон с моркови и картофи стояха край вратата. Всичко беше недокоснато. Храната се бе вледенила.

— Да не ти прекъснах закуската?