Майкъл Съливан - Персепликуис

Сепна я деликатно почукване на вратата.

— Ариста? — долетя гласът на Олрик.

Тя наметна робата и моментално се почувства по-спокойна, по-затоплена.

— Влез — подвикна тя.

Брат ѝ отвори вратата и надникна, вдигнал свещ малко над главата си. Бе облечен в червена роба, препасал огромния меч на Есендънови. С едната си ръка придържаше ножницата, за да не се влачи по пода. Гледката ѝ напомни за нощта, в която баща им бе убит — нощта, в която Олрик беше станал крал.

— Чух те да викаш. Добре ли си? — попита той, оглеждайки стаята. Очите му се спряха на сияещата роба.

— Нищо ми няма. Просто сънувах кошмар.

— Отново? — той въздъхна. — Знаеш ли, може да помогне, ако не спиш в това нещо — посочи към робата. — Да спиш в дрехите на мъртвец… страховито е, даже малко извратено. Не забравяй, че той беше магьосник. Това нещо може да е… не, ще го кажа — то е омагьосано. Сигурен съм, че одеждата е отговорна. Искаш ли да споделиш съня си?

— Не помня много. Като в другите, просто… не зная. Трудно е да се опише. Имаше го онова обсебващо чувство на неотложност. Усещам нуждата да намеря нещо — че ще умра, ако не го открия. Винаги се събуждам ужасена — сякаш внезапно почвата под краката ми е изчезнала и съм пристъпила в пропаст.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Олрик. — Вода? Чай? Бульон?

— Бульон? Къде ще намериш бульон посред нощ?

Той сви рамене.

— Просто реших да попитам. Не е нужно да се сопваш така. Чувам те да пищиш, скачам от леглото и се втурвам при теб, предлагам да се правя на прислужник, а за благодарност получавам такова отношение?

— Съжалявам — тя се намръщи игриво, но бе искрена. Присъствието му бе прогонило сенките и разсея мислите ѝ за гардероба. Тя потупа леглото си. — Седни.

Олрик се поколеба, сетне остави свещта на нощното шкафче и приседна до сестра си.

— Какво е станало с чаршафите? Сякаш си се борила.

— Може и да съм. Не помня.

— Ужасно изглеждаш.

— Благодаря.

Олрик въздъхна.

— Съжалявам. Съжалявам. Но ти все още си малкото ми братче и още ми е трудно да свикна с тази ти закрилническа страна. Помниш ли, когато паднах от Тамариск и си счупих глезена? Причерня ми от болка. Когато те помолих да доведеш помощ, ти само стоеше там, сочеше и се хилеше.

— Бях на дванадесет.

— Беше отвратително хлапе.

Той се навъси.

— Но вече не си — тя пое ръката му между дланите си. — Благодаря ти, че дойде да ме нагледаш. Дори носиш меча си.

Олрик погледна надолу.

— Не знаех що за звяр или негодник може да е нападнал принцесата. Трябваше да съм готов за битка.

— Изобщо можеш ли да го изтеглиш?

Той отново се намръщи.

— Ще престанеш ли? Казват, че съм се сражавал майсторски в Медфордската битка.

— Майсторски?

Той сви рамене, за да потисне усмивката си.

— Да, би могло да се каже дори героично. Всъщност съм убеден, че някои казват точно това.

— Прекалено много пъти си гледал онази глупава пиеса.

— Представлението е добро, обичам да подкрепям изкуствата.

— Изкуствата — тя подбели очи. — Харесва ти, защото момичетата припадат, а ти се наслаждаваш на вниманието.

— Е — отърси се гузно той.

— Не отричай! Виждала съм те сред тълпа от тях, обикалящи те като лешояди, а ти се хилиш и пристъпваш наперено като награден панаирен бик. Списък правиш ли си? Юлиан да не ги праща в покоите ти по цвят на косата, височина или по азбучен ред?

— Нищо подобно.

— Трябва да се ожениш. И то колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаш потекло, за което трябва да мислиш. Кралете без наследници предизвикват граждански войни.

— Звучиш като татко. Не дай Марибор да се занимавам с нещо, което ми е приятно. Достатъчно ми е, че трябва да съм крал — не ме карай да ставам още съпруг и баща. Със същия успех може да ме хвърлиш в тъмница. Пък и има много време. Още съм млад. От думите ти излиза, че едва ли не се олюлявам на ръба на гроба си. Ами ти? Вече оформяш статута на стара мома. Не трябва ли да се оглеждаме за подходящи благородници? Помниш ли, когато мислеше, че съм ти уредил брак с принц Рудолф… Ариста? Добре ли си?

Тя се извърна, избърсвайки очи.

— Нищо ми няма.

— Съжалявам.

Принцесата усети ръката му върху рамото си.

— Всичко е наред — отвърна тя и се изкашля, за да разкара буцата в гърлото си.

— Знаеш, че никога не бих…

— Зная. Всичко е наред, наистина — тя подсмъркна и обърса нос. Няколко минути помълчаха, сетне Ариста продължи. — Знаеш ли, бих се омъжила за Хилфред. Нямаше да се интересувам какво щеше да кажеш ти или съветът.