Майкъл Съливан - Персепликуис

— Гномът?

— Това е странноприемница — обясни Ариста. — „Смеещият се гном“ — между Кралска и Знайна.

Стражникът я погледна любопитно.

— Благодаря — рече тя, пришпорвайки коня си. — Насам.

Вонята на урина и тор, която Ариста бе запомнила като характеризиращата миризма на Ратибор, бе заменена с тази на дим. Иначе градът не се беше променил особено от последното ѝ идване. Улиците се срещаха една друга под странни ъгли, принуждавайки постройките да приемат екстравагантни форми. Дъските, проснати над мръсотията, сега бяха покрити зад дебел пласт сняг. Зимата бе откраднала листата от дърветата и вятърът фучеше из празни улици. Само снегът помръдваше. Ариста очакваше зимата да разведри мястото и погребе мръсотията, но вместо това градът бе станал мрачен и пуст.

Сега тя яздеше начело. Зад себе си чуваше Олрик да ръмжи. Говореше прекалено тихо, за да чуе думите му, но тонът беше красноречив. Не бе доволен от нея — отново. Друг път би изостанала, извинявайки се за каквото е сбъркала, опитвайки се да го накара да се почувства по-добре. Но сега бе уморена, измръзнала и изгладняла. Искаше да се добере до странноприемницата. Чувствата му можеха да почакат докато отседнеха.

С приближаването на централния площад, тя се опита да държи очите си сведени, съсредоточавайки се в снега и стъпките на Принцеса, но не можа да се въздържи. Когато се намираха в средата на площада, очите ѝ загърбиха волята ѝ и погледнаха. Стълбът все още беше там, но въжетата ги нямаше. Мрачен и издължен, почти сливащ се с околностите, той неотменно напомняше за евентуална съдба.

Под снега има кръв , помисли си тя.

Дъхът ѝ секна, устната ѝ затрепери. Тогава забеляза някой да се изравнява с нея. Не знаеше дали е чула приближаването му или само бе усетила присъствието му, но внезапно Ейдриън се оказа на една ръка от нея. Не я погледна, нито заговори. Просто яздеше мълчаливо. За пръв път се отделяше от Ройс от началото на пътуването и тя се зачуди какво го е довело напред. Искаше ѝ се да вярва, че се е присъединил към нея, защото знае как се чувства. Бе глупаво, но мисълта я караше да се чувства по-добре.

Дъската над вратата на таверната бе посипана със сняг, но пак съумяваше да изглежда отблъскваща. Отвратително голямата уста, космати заострени уши и очичките на въпросния гном ги приветстваха.

Ариста спря, слезе от седлото и стъпи на прага.

— По-добре би било вие да останете тук, докато двамата с Ейдриън наемем стаи.

Олрик се изкашля и Ариста го видя да я пронизва с поглед.

— Двамата с Ейдриън познаваме града. Така ще стане по-бързо каза му тя. — Ти беше този, който искаше да дойдем тук.

Олрик се намръщи и въздъхна. Махвайки на Ейдриън да я последва, принцесата пристъпи в странноприемницата. Посрещна ги проблясваща жълта светлина и топъл въздух, ухаещ на мазнина и дим. Някакъв петнист помияр дотича до тях, опитващ се да им оближе ръцете. Ейдриън му пресече пътя към Ариста. Позволи кучето да опре предни лапи в бедрата му и го зачеса зад ушите, при което животното изплези език.

Кръчмата беше почти празна, само край камината се бяха свили двама — толкова различно от първото ѝ посещение. Взираше се към мястото, близо до средата на помещението, където някога един огненоглав младеж бе омайвал присъстващите.

Това беше мястото. Тук видях Емъри за пръв път.

Преди не бе мислила за това, но тази мисъл правеше помещението свято за нея. Усети ръка върху рамото си. Ейдриън я стисна леко.

Зърна Айърс зад бара да мие чаши. Носеше същата престилка с май същите петна. Не се беше бръснал ден или два, косата му бе разчорлена, а лицето влажно.

— Какво мога да направя за вас? — попита той, когато те се приближиха към него. Кучето просеше с лапи още внимание от Ейдриън.

— Бихме искали стаи — Ариста преброи на пръсти. — Ние сме петнадесет, значи може би четири? Стаите ви побират ли четирима?

— Да, обаче се плаща на двойка.

— Тогава искам седем стаи. Момчетата ще могат да спят в една стая. Имате ли свободни?

— Има, има. Само мишките са тук. Всички, дето се връщаха от празника, се източиха още преди седмици. Сега никой не пътува. Няма нужда да… — той замлъкна, вглеждайки се по-настойчиво в Ариста. Тесните му очички започнаха да се разширяват. — Вий не сте ли… вие сте… нали? Къде бяхте?

Засрамена, тя погледна към Ейдриън. Надяваше се да избегне това.

— Просто ще искаме стаи.

— Велики Мар! Наистина сте вие! — рече той, достатъчно високо, за да привлече вниманието на седналите край огъня. — Всички казваха, че сте умрели.