Майкъл Съливан - Персепликуис

— Спри! Не пипай това! — изкрещя Моувин и всички в стаята се обърнаха. Графът окачваше наметалото си при останалите мокри дрехи. Взираше се към Магнус, който бе протегнал ръка към меча на Пикъринг, окачен на таблата на леглото.

Магнус повдигна рунтава вежда и се навъси.

— Какво ви има на вас, хората? А нас наричате скъперници? Да не мислиш, че ще го набутам под ризата си и ще си изляза? Та той е висок колкото мен!

— Не ме интересува. Не го пипай.

— Прекрасно оръжие — каза джуджето, оттегляйки ръка, но очите му опиващи се от гледката. — Откъде го имаш?

— Беше на баща ми.

Моувин се приближи до леглото и взе меча си.

— Откъде го е взел?

— Това е семейна ценност, предавана през поколенията — Моувин държеше оръжието внимателно, сякаш беше наранено врабче, нуждаещо се от успокояване след бягството си на косъм от джуджето. Уайът не бе забелязал оръжието преди, но сега видя, че мечът е необичайно привлекателен. Семплотата му излъчваше елегантност. Линиите бяха съвършени, а металът на дръжката сияеше. Имаше едва забележими декорации.

— А как семейството ти се е сдобило с него? Рядко е човек да притежава такова острие.

— Предполагам някой от предците ми го е направил или го е поръчал.

От гърлото на джуджето се изтръгна презрителен звук.

— Това тук не е изработено от някой селски ковач, комуто мърляво хлапе е надувало меха. Това тук, момче, е изковано в огньовете под новолуние. Видът ти не го е докосвал от векове.

— Видът ми? Искаш да кажеш, че е джуджешки?

Отново презрителният звук.

— Ба! Не от моя род — или това острие е елфическо и то изящно такова — или аз съм голобрад.

Моувин го погледна със съмнение.

— Пее ли, когато разсича въздуха? Улавя ли светлината, пленявайки я в острието си? Не се затъпява, дори когато се използва като лопата и като брадва? Реже стомана? Разрязва други остриета?

Физиономията на Моувин му отговори. Графът бавно изтегли оръжието. Острието засия на светлината на фенера като стъкло.

— Да, това е елфическо острие, момче, оформено от камък и метал, потопено в жежкостта на земята и закалено в чистите води от Първородните, Децата на Феррол. Очите ми са виждали само още едно толкова красиво острие.

Моувин отново мушна меча в ножницата и се намръщи.

— Просто не го докосвай.

Уайът чу джуджето да мърмори нещо за отрязана брада, сетне Магнус отиде към леглото в другия край на стаята, където думите му вече не можеха да бъдат чути. Моувин все още държеше оръжието, прокарвайки пръсти по дръжката. Очите му имаха занесено изражение.

Бяха непознати за Уайът. За Моувин знаеше, че е меленгарски граф и близък приятел на крал Олрик. Бе чул, че е и добър мечоносец. По-младият му брат бил убит в бой преди няколко години. Баща му умрял наскоро — убит от елфите. Изглеждаше свестен. Малко раздразнителен, но читав. Но все пак беше благородник, а Уайът никога не си бе имал работа с такива, затова реши да бъде тих и внимателен.

Държеше под око джуджето и се зачуди за „неразбирателствата“, за които императрицата бе споменала.

Как все се забърквам в тези ситуации?

Бедният Елдън. Уайът си нямаше представа какво мисли едрият мъж за всичко това.

— Как си? — попита Уайът.

Елдън сви рамене.

— Ще слезеш ли да вечеряш или да ти донеса чиния?

Отново свиване на рамене.

— Той говори ли? — попита Моувин.

— Когато иска — отвърна Уайът.

— Вие сте моряци, нали?

Деминтал кимна.

— Аз съм Моувин Пикъринг — рече той, протягайки ръка.

Уайът я пое.

— Уайът Деминтал, а това е Елдън.

Графът огледа здравеняка.

— С какво се занимава на борда?

— С каквото си иска, бих си помислил — промърмори Магнус. Това предизвика колеблива усмивка у всички, включително и джуджето, което не го бе казало като шега.

— Откъде си… Магнус, нали? — попита Уайът. — Има ли джуджешка земя?

Усмивката на дребосъка помръкна.

— Вече не.

Определено бе изрекъл това като край на разговора, но Уайът продължаваше да се взира, а Моувин и Елдън последваха примера му.

— От север — планините на Трент.

— Хубаво ли е там?

— Гето — мръсно, претъпкано и безнадеждно — като всички места, в които позволяват на джуджетата да живеят. Доволен?

Уайът съжали, че изобщо е казал нещо. Настъпи неловка тишина, която бе нарушена от тропане по вратата и жизнерадостен вик:

— Вечерята е готова!

Тропване по вратата оповести вечерята и Ейдриън и Майрън бяха първите, изправили се на крака. Ройс, който седеше на неудобен дървен стол край прозореца, не помръдна. Бе се обърнал с гръб към тях, взирайки се в мрака. Може би елфическите му очи виждаха отвъд чернотата на стъклото, може би наблюдаваше хората на улицата или отсрещните прозорци, но Ейдриън се съмняваше, че той изобщо осъзнава съществуването на прозореца.