Майкъл Съливан - Персепликуис

Преди обед напуснаха тесния проход. Някъде по това време утринните облаци неохотно се махнаха от небето. На юг земята разкриваше великолепна гледка. В далечната долина Олрик зърна Ратибор. Градът не изглеждаше по-голям от палеца му и от това разстояние изглеждаше красив — сгушена долчинка в морето от гора и поле.

— Там — обади се Ейдриън, сочейки към блестяща река на изток. — Може да се види Амбертън — е, донякъде. Близо до река Бернум, където се извива. Виждате ли, земята се издига в три хълма.

— Да, това е — съгласи се Ариста. — Помня.

Принцесата погледна към небето.

— Няма да стигнем днес.

— Бихме могли да прекараме нощта в Ратибор — предложи Ейдриън. — Само на няколко мили е. Можем да стигнем по здрач.

— Ами, аз не… — поде Ариста.

— Ще се отправим към Ратибор — бързо заяви Олрик, карайки сестра си да го погледне изненадано.

— Просто щях да кажа — продължи тя, — че ако сега свием на изток, на сутринта ще сме много по-близо.

— Но там няма път — каза ѝ Олрик. — Не можем да бродим из заснежените поля.

— Защо не?

— Кой знае колко дълбок е снегът и какво има отдолу?

— Ройс може да ни намери път, него го бива в това — рече Ейдриън.

— Не, Ратибор е много по-добър избор — високо каза Олрик. — Ще си отпочинем добре, сетне призори ще поемем бързо и ще сме стигнали по обед.

— Но, Олрик…

— Чухте решението ми! — той пришпори коня си и препусна по пътя, усещайки очите им по гърба си.

До него прогърмяха копита. Очакваше това да е Ариста и мразеше спора, който щеше да последва, но нямаше да отстъпи. Олрик се обърна разгорещено и видя Моувин, развял коса. Останалите ги следваха на дванадесет фута, но вървяха в неговата посока. Позволи на коня си да забави ход.

— За какво беше всичко това? — попита Моувин, изравнявайки се в него. Конете влязоха в крачка.

— Нищо — въздъхна. — Просто се опитвах да ѝ напомня кой е кралят. Знаеш, тя забравя.

— Толкова много години, а тъй малко промени — тихо рече Моувин, отмятайки косата от очите си.

— Какво трябва да значи това?

Моувин само се усмихна.

— Лично аз предпочитам твоята идея. Защо да спиш на снега, ако можеш да получиш легло? Пък и бих искал да видя Ратибор. Беше в списъка ни, помниш ли?

Олрик кимна.

— Трябваше да видим и Тур Дел Фур.

— Да, но ще оставим това за друг път, тъй като сега е под ново ръководство и прочие — отбеляза Моувин. — Все още не мога да повярвам, че сме се отправили към Персепликуис. Това винаги е било голямата ни мечта.

— Още ли се надяваш да откриеш Тешлорския код?

Моувин се изкикоти.

— А, да. Аз щях да търся тайните техники на тешлорите. Още помниш това? Трябваше да съм първият от хиляда години насам, който щеше да притежава това знание. Щях да го пазя ревниво и да съм най-великият жив воин — Моувин хвърли поглед назад. — Сега нямам голям шанс за това. Дори и да ги открия, няма как да се сравнявам с Ейдриън. Той е отраснал с тях, а и е бил обучаван от майстор. Но тъй или иначе това беше глупава мечта. Момчешка фантазия. Нещата, които едно дете си мисли, преди още да е видяло окървавено острие. Когато си млад, мислиш, че можеш да сториш всичко. А после…

Той въздъхна и се извърна. Олрик забеляза ръката му за миг да се вдига към лицето, преди да се отпусне върху дръжката на меча. Само дето това не бе оръжието на Моувин.

— Не бях забелязал — каза Олрик, кимайки към хълбока му.

— Това е първият път, в който го препасвам — отдръпна ръка засрамено. — Толкова дълго чаках. Гледах как баща ми го носи — толкова красиво, толкова елегантно оръжие. Имаше моменти, в които си мечтаех за него. Исках да го подържа, да го размахам, да го чуя как пее за мен във въздуха.

Олрик кимна.

— Ами ти? — попита го телохранителят му. — Още ли проявяваш интерес към короната на Новрон?

Кралят изпуфтя и щеше да се изсмее, ако не беше иронията.

— Вече си имам корона.

— Да — тъжно каза Моувин.

Гласът на Олрик почти не се различаваше от шепот:

— Понякога цената на мечтите е тяхното осъществяване.

Тъкмо затваряха градските порти, когато пристигнаха в града. Ариста не познаваше стражника. Беше плещест мъжага с олисяващо теме, облечен в сурова кожа, който нетърпеливо им махна да влизат.

— Къде можем да намерим добро място за нощуване, добри ми човече? — запита Олрик, заобикаляйки с коня си пазача, който се зае да заключва портата.

— Акуеста. Ха! — изсмя се мъжът.

— Имах предвид тук.

— Зная какво имаше предвид — отвърна пазачът рязко. — Гномът има стаи, ако не се лъжа.