Майкъл Съливан - Персепликуис

Аленда Ланаклин стоеше до Денек, Ленар и Белинда Пикъринг, докато се сбогуваха с Моувин и Олрик. Моувин отметна назад глава, смеейки се на нещо. Не звучеше истинско — твърде гръмко, твърде пресилено. Белинда подсушаваше очите си с кърпа, дясната ѝ ръка стискаше с побелели пръсти ръкава на сина си. Аленда гледаше над тълпата, съумявайки да привлече вниманието на Майрън. Помаха му. Монахът преустанови галенето на двата кафяви жребеца, впрегнати в колата, за да махне колебливо в отговор.

Двама мъже, които Ариста не познаваше, разговаряха с императрицата. Единият носеше шапка с голямо перо, червено-черен жакет и моряшки шал. Другият се извисяваше над всички останали. Главата му навяваше асоциации с бъчва, огромна и плоска в двата края, с вертикални резки като дъски. Бе почти плешив, липсваше му едното ухо и имаше няколко грозни белега, един от които разцепваше долната му устна. Дебело безформено наметало се виеше около него. Ариста предполагаше, че просто е пробил една дупка в някой килим и е мушнал тиква. На колана му висеше огромна брадва, окачена в примка от сурова кожа.

— И да слушаш императрицата — казваше морякът. — Тя ще се грижи за теб, докато се върна.

На няколко фута от тях Ейдриън разговаряше с бежанец от Меленгар. Беше виконт, но не знаеше името му. Привлекателна млада жена притича, издигна се на пръсти и целуна Ейдриън. Виконтът я нарече Емералд.

Що за име е това?

Ейдриън я прегърна, вдигайки я от земята. Тя се закикоти. Левият ѝ крак се прегъна. Беше много сладка — по-дребна от Ариста, по-слаба, по-млада. Принцесата се зачуди дали той си имаше дузини подобни жени в Аврин, или тази Емералд е специална. Виждайки ги заедно, виждайки ръцете ѝ около него, наблюдавайки ги да се целуват, тя изпита празнина, сякаш в нея имаше бездна. Чувстваше болка, тежест притискаше гърдите ѝ. Наложи си да откъсне поглед. И след още една минута действително го стори.

Дванадесет коня и още два впрегнати в колата — общо четиринадесет — изчакваха в снега. На пет от конете седяха млади момчета, оръженосци, както ги наричаше Ейдриън, които трябваше да прислужват и да се грижат за конете. Ариста знаеше само имената им: Ренуик, Елбрайт, Бранд, Кайн и Майнс. Последното момче бе толкова дребно, че яздеше заедно с Кайн. Изчакваха изправени, опитвайки се да изглеждат сериозни и зрели.

Талигата, натоварена с припасите им и покрита с дебел насмолен брезент, се лиши от колелата си, които бяха заменени с плъзгачи. Свито на предната пейка, поглеждайки само нарядко към тълпата и намествайки качулката си с изражение на гневна отврата, стоеше джудже. Под рунтавите му вежди, плоския нос и намусената уста, брадата му показваше признаци на скорошно подрязване. Пръстите му разсеяно си играеха с нея по начина, по който език опипва мястото на липсващ зъб. Ръмжеше и се мръщеше, но тя не изпитваше никакво състрадание към него. За пръв път виждаше Магнус, откакто бе затръшнал вратата в лицето ѝ — по-малко от седмица, след като собственоръчно бе убил баща ѝ.

Ройс Мелбърн стоеше сам в снега. Мълчаливо изчакваше край портата, тъмното му наметало развяващо се леко на вятъра — малка сянка край стената. Само Ейдриън и Магнус изглежда го забелязваха — първият го държеше под око, а вторият постоянно хвърляше натам нервни погледи. Ройс не им обръщаше внимание. Главата му бе обърната към портата, града и виещия се път.

От двореца излезе Амилия, увила се в тежко вълнено наметало. Проби си път през тълпата и прекоси двора до Ариста. Под мишница притискаше намачкан пергамент. В ръцете си държеше нещо, което приличаше на къс бич.

— Това е за вас — каза тя, протягайки предмета, който сега Ариста разпозна като отрязаната половина от джуджешката брада, все още прилежно сплетена. — Запозната с тенденцията на Магнус да изчезва, Модина се погрижи да ви осигури малко коса.

Принцесата кимна.

— Благодарности. Къде е Гаунт?

— Идва.

Портите на двореца се разтвориха още веднъж и Дигън Гаунт пристъпи навън. Беше облечен в поръбена с кожа мантия, а на главата си носеше шаперон. Мантията бе с широки ръкави и се влачеше по земята, оставяйки диря в снега.

— Пристигна бъдещият император — прошепна Амилия, сетне добави: — Смяташе, че дрехите трябва да отразяват бъдещия му статус, освен това не искаше да му е студено.

— Ще може ли да язди така?

Преди секретарката да може да отговори, пред Гаунт притича паж, понесъл две огромни копринени възглавници и одеяло, които положи на капрата. Джуджето забрави брадата си и се вгледа във възглавниците до себе си с поредно свъсване.