Майкъл Съливан - Персепликуис

Майрън се усмихна.

— Друго ще има ли?

Сестра му бавно поклати глава.

— В такъв случай ми беше приятно да се запознаем — той се здрависа с Аленда. — И с двете ви — стисна ръката и на Емили. Жените не продумаха.

Майрън излезе и се облегна на стената, чувствайки се, сякаш току-що се е измъкнал от самата смърт.

— Ето къде си бил — викна Ейдриън, който крачеше по коридора, стиснал малка книжка. — Пажът ми каза, че ще те намеря тук.

— Току-що се случи нещо изключително странно — рече Майрън, сочейки към салона.

— Забрави — боецът протегна книгата. — Трябва да прочетеш това тази нощ. Ще се справиш ли?

— Само това?

Ейдриън се усмихна:

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— А какво е то?

— Дневникът на Едмънд Хол.

— Удивително!

— Именно. А утре по пътя ще ми разкажеш какво пише. Така времето ще минава по-лесно.

— Пътя… утре? — попита монахът. — Към манастира ли ще тръгвам?

— Нещо по-добро — ще тръгнеш по пътя на геройството.

Станеше ли дума за килии, Уайът Деминтал бе лежал и в далеч по-лоши места. Въпреки камъка бе изненадващо топло и сходно с единичната килия, която бе обитавал през последните няколко седмици. Малкото легло беше по-удобно от онези в повечето стаи, които наемаше — и много по-меко от корабните хамаци. Малък прозорец, разположен високо на една от стените, допускаше светлина. Трябваше да признае, че помещението е добро. Дори щеше да го намери за удобно, ако не бяха затворената врата и взиращото се в него джудже.

Уайът го бе заварил вътре, когато пазачите го бяха довели — не си губиха времето с инструкции. Дребосъкът имаше кафява сплетена брада и плосък нос, носеше синя кожена жилетка и големи черни ботуши. Макар от няколко часа да бяха съкилийници, двамата не си бяха продумали. Джуджето на моменти изръмжаваше, трополеше с ботуши, докато променяше позата си, но не каза нищо. За сметка на това имаше лошия навик да се взира. Малки кръгли очички надничаха изпод рунтави вежди — които споделяха цвета на брадата му, но не и спретнатостта ѝ. Уайът познаваше неколцина джуджета и всички те изрядно поддържаха брадите си.

— Значи си моряк — промърмори джуджето.

Уайът, който убиваше времето, играейки си с перото на шапката, повдигна глава и кимна.

— А ти си джудже.

— По какво отгатна? — подсмихна се дребосъкът. — Какво си направил?

Уайът не видя смисъл да избягва питането. Лъжите биваха изричани в защита на бъдещето, а Деминтал не таеше илюзии за своето.

— Отговорен съм за разрухата на Тур Дел Фур.

Джуджето приседна, заинтересувано.

— Наистина? Коя част?

— Целият град — технически и цял Делгос, ако се замислиш. Без защитата на Дръминдор пристанището е обречено. Останалото е само въпрос на време.

— Опустошил си цяла страна?

— Може да се каже — Уайът кимна мрачно, сетне въздъхна.

Джуджето продължи да се взира в него, този път удивено.

— Ами ти? — попита Уайът. — Ти какво направи?

— Опитах да открадна кинжал.

Сега бе ред на Уайът да се взира.

— Наистина?

— Да, обаче не трябва да забравяш, че аз съм джудже. Теб вероятно ще те плеснат през ръцете. В крайна сметка само си опустошил една страна. А мен най-вероятно ще хвърлят на бесни кучета.

Вратата на килията се отвори. Макар да не я бе виждал преди, Уайът не можеше да не разпознае императрица Модина Новронска. Придружаваха я пазачи и един върлинест с перука.

— И двамата сте виновни в престъпления, наказуеми с екзекуция — рече тя.

Уайът се изненада от гласа ѝ. Очакваше по-леден тон, острото превъзходство на висшите благородници. А тя звучеше — странно — като младо момиче.

— Уайът Деминтал — официално произнесе перуката, — за безнравствените си действия, довели до инвазията на Делгос и разрухата на Тур Дел Фур от Ба Ран Гхазел, ти си признат за виновен в измяна срещу човечеството и тази империя. Наказанието ще бъде екзекуция чрез обезглавяване, която ще се изпълни моментално.

Тогава императрицата се обърна към джуджето и гърчавелът отново заговори.

— Джуджето Магнус, за убийството на крал Амрат ти се полага смърт чрез обезглавяване, която присъда също ще се изпълни веднага.

— Изглежда пропусна нещо — рече Уайът на джуджето, което изръмжа в отговор.

— Животът и на двама ви приключи — каза Модина. — Когато напусна тази килия, палачът ще ви придружи до дръвника в градината, където ще бъдат изпълнени присъдите ви. Желаете ли да кажете нещо, преди да си ида?