Майкъл Съливан - Персепликуис

Ейдриън се протегна и взе Алвърстоун.

— Определено ще трябва да пазя това.

— Еха — каза Моувин, поглеждайки към Ариста. — Ще се омъжиш за него? Това е извратено.

— Припасите ви биват приготвяни — уведоми ги Модина. — Приготвените от Ибис Тинли порции ще бъдат опаковани заедно с фенери, въжета, колани, брадви, смола, одеяла и всичко друго, от което може да възникне нужда.

— В такъв случай ще потеглим веднага щом оборудването бъде приготвено.

— Значи решено — Модина се изправи и всички последваха примера ѝ. — Нека Марибор ви напътства.

Майрън се бе свил на одъра си, заровен в няколко ката одеяла. Бе вдигнал качулката си, а в ръка държеше свещ, надвесена над огромната книга, положена в скута му. Споделяше стаята на Ейдриън в рицарското крило. Помещението бе лишено от прозорец и камина, така че бе и студено, и мрачно. Зелена драперия покриваше едната стена и с това украсата се изчерпваше. Майрън нямаше нищо против. Харесваше стаята.

Хранеше се в кухнята. Закуската бе рано, а вечерята късна, ако се съдеше по манастирските навици. Ежедневно се отбиваше да нагледа Ред, произнасяше молитвите си насаме. В много отношения това му напомняше за абатството. Бе очаквал вече да му липсва дома, но носталгията така и не се появи. Първоначално това го изненада, но после осъзна, че домът не е толкова място, колкото идея, която се развива едновременно с личността. Отдалечеността от манастира му показа, че абатството вече не е неговият дом — вече носеше това със себе си, а семейството му не се свеждаше до група монаси.

Насили очите си да се съсредоточат върху книгата. Лорд Амбърлин от Гастън Лу току-що бе открил, че произхожда от графа на Гаст, който победил лумбертънските нашественици в битката при Примитън Тор. Нямаше си представа кой е лорд Амбърлин, нито кои са Лумбертънови, но въпреки това бе удивително. Всичко прочетено все още го удивляваше.

Почукване на вратата едва не го накара да изтърве свещта. Остави книгата. Отваряйки, видя познат паж.

— Милорд.

Майрън се усмихна. Момчето винаги го наричаше така — и всеки път монахът намираше това за забавно.

— Лейди Аленда моли за аудиенция с вас в малкия източен салон. В момента е там. Ще я видите ли или ще предпочетете да ѝ предам съобщение?

За миг Майрън остана объркан.

— Лейди коя?

— Лейди Аленда от Глъстън.

— О — рече той. — А, ще отида, но… би ли ми показал пътя? Не зная къде е източният салон.

— Разбира се, милорд.

Пажът се обърна и закрачи, оставяйки Майрън бързо да затвори вратата и да притича след него.

— Каква е тази лейди Аленда? — попита Майрън.

Пажът му хвърли изненадан поглед.

— Тя е ваша сестра, милорд. Поне така каза.

— Да, така е, но… Знаеш ли какво иска?

— Не, милорд. Лейди Аленда не каза.

— Ядосана ли звучеше?

— Не, милорд.

Достигнаха малкия салон, където в камината бумтеше огън. Стаята бе изпълнена с множество тапицирани кресла и канапета, създавайки предразполагаща атмосфера. Пищни гоблени, изобразяващи лов, сражение и пролетен празник, красяха стените.

Две жени скочиха на крака при влизането му. Едната беше облечена в красива черна брокатена рокля с висока яка и стегнато елече с множество копчета и дантели. Другата носеше по-семпла, но също скъпа рокля от черна вълна.

Прекарал целия си живот в закътания манастир на върха на един хълм, Майрън бе срещал малко хора — и още по-малко жени, особено като тези двете. Бяха красиви като два елена.

Те направиха реверанс. Майрън не бе сигурен какво означава това.

Аз трябва ли да им отвърна със същото?

Преди да реши, една от тях заговори.

— Милорд — каза по-близката от двете, все още приведена. — Аз съм сестра ви, Аленда, а с мен е прислужницата ми Емили.

— Здравей — неловко каза той. — Аз съм Майрън.

Той протегна ръка. Аленда, която все още не се бе изправила, объркано повдигна глава. Погледна към другата жена, преди да я поеме, целувайки опакото ѝ.

Майрън шокирано я отдръпна. Настъпи дълго мълчание.

— Ще ми се да имах бисквити, които да ти предложа — каза той.

Отново мълчание.

— В манастира винаги имахме бисквити, с които да черпим посетителите.

— Искам да ви помоля за прошка, Ваша светлост — осмели се да заговори Аленда с треперещ глас, — задето не успях да се срещна с вас по-рано. Зная, че беше погрешно от моя страна, имате пълното право да сте гневен. Дойдох да ви помоля да проявите милост.