Мишел Пейвър - Вълчият брат

И в този последен момент, докато тя се изправяше над тях — Вълк се беше заковал с Нануак в уста, а Хорд го притискаше към земята, — в този последен момент той прозря истинското значение на Предсказанието. Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината.

Кръвта от неговото сърце.

Вълк.

„Не!“ — изкрещя вътрешно.

Но вече знаеше какво трябва да направи. На глас извика към вълчето:

— Отнеси торбичката в Планината! Уф-уф! Уф-уф!

Златистите очи на Вълк срещнаха неговите.

— Уф-уф! — задъхваше се Торак. Очите му пареха.

Вълк се обърна и се втурна нагоре по пътеката към Планината.

Хорд изръмжа злобно и се спусна след него, но се подхлъзна, изпищя и се прекатури назад, право в лапите на мечката.

Момчето се изправи с мъка на крака. Хорд продължаваше да пищи. Торак трябваше да му помогне…

Високо над тях се чу оглушителен шум.

Пътеката се разтърси. Момчето падна на колене.

Шумът премина в невъобразим грохот. Торак се хвърли към вдлъбнатината — миг по-късно отгоре се свлече неудържим, смазващ, унищожителен сняг, който помете Хорд, помете мечката и ги запрати с рев към смъртта.

Световният дух беше чул молбата на Торак.

Последното нещо, което той успя да види, беше Вълк, все още с Нануак между челюстите, бягащ пред гърмящия сняг към Планината.

— Вълк! — извика той. После сякаш целият свят побеля.

Торак така и не разбра колко дълго бе стоял прилепен до скалата, с плътно затворени очи.

Най-сетне осъзна, че грохотът е преминал в ехо, а ехото все повече отслабва. Световният дух се отдалечаваше с големи крачки към Планините.

Звукът от стъпките му постепенно премина в леко шумолене на слягащ се сняг.

После в шепот…

После настъпи тишина.

Торак отвори очи.

Не беше заровен жив. Световният дух беше минал над кухината и го беше оставил жив. Но къде беше Вълк?

Той се изправи на крака и се запрепъва към ръба на пътеката. Студът-убиец си беше отишъл — можеше да види Планините през мъглата от слягащ се сняг. Под него клисурата бе изчезнала сред хаос от лед и скали. Някъде под тях лежаха заровени Хорд и мечката.

Хорд беше платил с живота си. Мечката бе празна обвивка, защото Духът бе прогонил демона в Отвъдния свят. Може би истинските души на мечката сега най-после бяха намерили покой след дългия затвор с демона.

Торак беше изпълнил клетвата към баща си. Беше предал Нануак на Световния дух и Духът бе унищожил мечката.

Той знаеше, че е така, но не можеше да го почувства. Чувстваше единствено болката в гърдите. Къде беше Вълк? Дали бе успял да стигне до Планините, преди снегът да го засипе? Или също лежеше заровен под леда?

— Моля те, бъди жив — измърмори Торак. — Моля те. Не искам нищо друго.

Лек ветрец развя косата му, но отговор не дойде.

Една млада врана прелетя с грачене над Планините. Наслаждаваше се на танца си високо в небето. От изток се понесе шум от копита. Торак знаеше какво означава той. Означаваше, че северните елени слизат долу от Голата земя. Гората се връщаше към живот.

Той се обърна и видя, че пътят на юг е останал открит. Можеше да се върне обратно при Рен, Фин-Кедин и Гарваните.

После от север — отвъд реката от лед, която запречваше пътеката, зад облаците, които скриваха Планината на Световния дух — зави вълк.

Не беше пискливото, несигурно виене на малко вълче, а изчистената, прочувствена песен на млад вълк. И все пак това несъмнено бе Вълк.

Болката в гърдите на Торак се стопи.

Докато слушаше песента на Вълк, към нея се присъединиха още вълчи гласове: вплитаха се в този ясен, любим глас, но без да го заглушават. Вълк не беше сам.

Очите на Торак се насълзиха. Той разбра. Вълк се прощаваше с него. Нямаше да се върне обратно.

Виенето престана. Торак наведе глава.

— Но той е жив — каза на глас. — Това е важно. Той е жив.

Копнееше да завие в отговор: да каже на Вълк, че не се разделят завинаги. Че един ден той ще намери начин да бъдат заедно. Но не можеше да измисли как да го каже, защото на вълчия език нямаше бъдеще.

Вместо това го каза на собствения си език. Знаеше, че Вълк няма да го разбере, ала също така знаеше, че това е обещание, което дава колкото на него, толкова и на себе си.

— Някой ден — извика той и гласът му зазвъня в кристалния въздух — ние ще бъдем заедно. Ще ловуваме заедно в Гората. Заедно… — Гласът му потрепери. — Обещавам ти, вълчи братко!

Не последва никакъв отговор. Но Торак и не очакваше. Беше дал своето обещание.